Когато майка вече не е нужна…

– Защо винаги трябва да е по твоя начин? – изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня. Майка ми седеше в стария фотьойл до прозореца, с ръце, стиснати в скута. Косата ѝ беше вързана небрежно, а под очите ѝ се бяха загнездили сенки, които сякаш никога не изчезваха.

– Не е по моя начин, Мария. Просто искам най-доброто за теб – прошепна тя уморено.

– Най-доброто? – изсмях се горчиво. – Ти дори не знаеш какво искам! Никога не си ме питала!

В този момент племенницата ми, Ива, която често идваше да ѝ помага, се опита да прекъсне напрежението.

– Лельо Мария, баба просто се тревожи за теб…

– Не се меси, Иве! – срязах я аз и излязох от стаята, тръшкайки вратата след себе си.

Това беше последният ни разговор. Последният път, когато видях майка ми жива. Сега стоя пред гроба ѝ, пет години по-късно, и се чудя дали някога ще си простя.

След смъртта ѝ всичко се промени. Баща ми се затвори в себе си, брат ми замина за чужбина, а аз останах сама в апартамента ни в Люлин. Всяка вечер се прибирах от работа и тишината ме посрещаше като студен вятър. Понякога чувах гласа ѝ – как ме вика по име или ме пита дали съм яла.

В началото се ядосвах на всички – на баща ми, че не беше до нея в последните ѝ дни; на брат ми, че избяга; на Ива, че беше по-близка с майка ми от мен. Но най-много се ядосвах на себе си. Защото знаех, че майка ми е болна. Знаех, че има нужда от мен. А аз избрах да се карам с нея за глупости – за това какво да ядем на вечеря, как да подредим стаята, дали да си сменя работата.

Спомням си една вечер през зимата. Беше студено и снегът валеше безспирно. Майка ми стоеше до прозореца и гледаше навън.

– Помниш ли как като малка правеше снежен човек пред блока? – попита тя тихо.

– Помня – отвърнах кратко.

– Тогава беше щастлива…

– Сега съм голяма, мамо. Животът не е толкова прост.

Тя въздъхна и повече не каза нищо. А аз не разбирах защо мълчи. Сега знам – защото думите понякога са излишни.

Когато я приеха в болница, вече беше късно. Диагнозата беше тежка – рак на панкреаса. Лекарите казаха, че няма много време. Аз отказвах да повярвам. Ходех при нея всеки ден, но вместо да я прегърна или да ѝ кажа колко я обичам, говорех за работа, за сметките, за това как всичко е трудно.

Една вечер Ива ме настигна пред болницата.

– Лельо Мария… баба те чака. Иска да поговорите.

– Утре ще дойда – казах и тръгнах към спирката.

На следващия ден майка ми почина. Не успях да ѝ кажа нито „извинявай“, нито „обичам те“.

Погребението беше мрачно и студено. Роднините мълчаха, баща ми плачеше безутешно. Аз стоях като вцепенена и гледах надгробната плоча с нейното име: Елена Георгиева Петрова. Майка ми.

Минаха години. Опитвах се да продължа напред – смених работата си, започнах да излизам с приятели, дори се опитах да простя на баща ми и брат ми. Но нощем сънувах майка си – как ме гледа с онзи тъжен поглед и чака да чуе нещо от мен.

Един ден Ива дойде у дома с кутия писма.

– Намерих ги сред вещите на баба – каза тя. – Всички са до теб.

Ръцете ми трепереха, докато ги отварях едно по едно. Във всяко писмо майка ми ми пишеше колко се гордее с мен, колко много ме обича и колко ѝ липсвам дори когато сме под един покрив.

„Марийче,“ пишеше тя в едно от тях, „знам, че ти е трудно. Знам, че понякога ти досаждам. Но ти си моето дете и винаги ще бъдеш най-важното за мен.“

Сълзите ми капеха върху хартията. Четях думите ѝ отново и отново и усещах как болката ме разкъсва отвътре.

Сега стоя тук – до гроба ѝ – и говоря сама със себе си:

– Мамо… прости ми. Прости ми за всичко, което не казах навреме. Прости ми за гордостта, за ината… За това, че не разбрах колко много значиш за мен докато беше жива.

Вятърът разнася думите ми из празното гробище. Никой не отговаря. Само тишината ме прегръща като стара дреха.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да бъда по-добра дъщеря? Щях ли да кажа „обичам те“ по-често? Или пак щях да се изгубя в ежедневните грижи и дребните спорове?

А вие… казахте ли всичко важно на своите родители? Или и при вас ще останат думи, които никога няма да бъдат чути?