Жънеш това, което посееш: Месец на ориз и семейни уроци

– Е, Мария, пак ли ще купуваш пълна количка с храна? – гласът на Петър отекна в малката кухня, докато аз подреждах продуктите на масата. – Виж колко е скъпо всичко! Ако ме питаш, можем да изкараме и месец само на ориз.

Погледнах го с недоумение. – Наистина ли мислиш така? – попитах тихо, но в гласа ми вече се прокрадваше гняв. – Децата имат нужда от витамини, ти самият се оплакваш от стомаха си, а аз… аз просто искам да се чувстваме нормално у дома!

Той махна с ръка. – Прекаляваш. Оризът е евтин, засища и е полезен. Ще видиш, че преувеличаваш.

В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше първият ни спор за пари, но този път реших да го оставя сам да се убеди в правотата си. На следващия ден, когато децата тръгнаха на училище, а Петър беше на работа, извадих всички продукти от шкафа и ги скрих в килера. Оставих само един голям пакет ориз на видно място.

Вечерта, когато всички седнахме на масата, сложих купа с варен ориз пред всекиго. Децата ме погледнаха учудено.
– Мамо, няма ли кюфтета? – попита малкият Дани.
– Днес ще ядем ориз – отвърнах спокойно.
Петър се усмихна самодоволно. – Ето, виждате ли? Майка ви най-накрая ме послуша.

Първият ден мина лесно. Вторият – също. Но на третия ден децата започнаха да мрънкат.
– Мамо, пак ли ориз? – проплака Марияна.
– Татко каза, че можем да изкараме месец така – отвърнах с лека усмивка.
Петър започна да се изнервя. – Добре де, може би трябваше да купим малко зеленчуци…
– Не, ти каза, че ще изкараме месец само на ориз. Нека опитаме.

Седмицата мина бавно. Децата станаха раздразнителни, аз се чувствах виновна, но не отстъпвах. Петър започна да се прибира по-късно от работа и все по-често мълчеше по време на вечеря. Веднъж го чух как рови из шкафа посред нощ, търсейки нещо различно за ядене.

На десетия ден Марияна се разплака:
– Мамо, боли ме коремчето…
Сърцето ми се сви. Прегърнах я и й обещах, че скоро всичко ще е наред.

Петър ме погледна с уморени очи:
– Добре, Мария… Сгреших. Не мога повече да гледам децата така. Моля те, извади нещо друго за ядене.

В този момент осъзнах колко далеч бях стигнала в желанието си да му докажа нещо. Но гневът ми още не беше отминал.
– А ти мислиш ли за мен? За това как се чувствам аз всеки път, когато трябва да смятам стотинките в магазина? Когато децата искат нещо сладко или просто топла супа?

Той замълча. В очите му видях срам и вина.
– Знам… Прости ми. Просто понякога се чувствам безсилен пред сметките и цените… Искам да помогна, но не знам как.

Дълго мълчахме. После отидох до килера и извадих буркан компот за децата. Те се зарадваха като на празник.

На следващия ден Петър донесе вкъщи торба с ябълки и шоколадови вафли. Седнахме заедно и поговорихме открито за парите, страховете и мечтите си. За първи път от години имах чувството, че сме истински отбор.

Но вътре в мен остана горчивина. Дали си струваше тази малка семейна война? Дали отмъщението ми донесе облекчение или просто още болка?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да постъпя така? Или щях да избера друг път към разбирателството?

Какво бихте направили вие на мое място?