Събота в Билла: Когато един обикновен ден се превърне в кошмар

– Госпожо, извинете, но трябва да проверим чантата ви – гласът на охранителя в Билла беше рязък и студен, а погледът му – изпълнен с недоверие. Стоях пред касата с треперещи ръце, докато опашката зад мен растеше, а хората започваха да шушукат. В този момент осъзнах, че портфейлът ми го няма. Сърцето ми заби лудо – не само заради парите, а защото вътре бяха личната ми карта, банковите карти, снимката на дъщеря ми Мария от първия учебен ден.

– Не разбирам… Беше тук! – прошепнах отчаяно и се опитах да си спомня последните минути. Бях взела хляб, мляко и малко плодове – нищо особено. Всичко беше както винаги. Но сега всичко беше различно.

– Може би сте го изпуснали някъде? – намеси се една жена от опашката, но в гласа ѝ се усещаше повече обвинение, отколкото съчувствие.

– Или пък… – друг мъж не довърши изречението си, но погледът му беше достатъчно красноречив.

Охранителят ме поведе към малката стаичка до изхода. Вътре миришеше на евтин дезинфектант и страх. Седнах на пластмасовия стол и се опитах да не заплача. Телефонът ми звънна – беше майка ми.

– Кате, къде си? Мария те чака за уроците по пиано! – гласът ѝ беше напрегнат.

– Мамо… изгубих портфейла си. В Билла съм. Не знам какво да правя… – думите ми излязоха като задавяне.

– Как така си го изгубила? Пак ли не внимаваш? Все ти се случват такива неща! – майка ми не пропусна да ме упрекне.

Сълзите напираха в очите ми. Винаги беше така – когато имам нужда от подкрепа, получавам само критика. Спомних си как баща ми преди години ме нарече „разсеяна и безотговорна“, когато забравих ключовете за вкъщи. Сега историята се повтаряше – само че този път залогът беше по-голям.

Вратата се отвори и влязоха двама полицаи. Единият беше млад, с късо подстригана коса и сериозно изражение.

– Госпожо Николова, разкажете ни какво се случи – каза той.

Започнах да обяснявам всичко – как съм влязла, как съм избрала продуктите, как съм стигнала до касата… Гласът ми трепереше. Полицаят кимаше и си записваше нещо в тефтера.

– Ще прегледаме камерите. Моля ви, останете тук – каза другият.

Часовникът на стената тиктакаше бавно. Времето сякаш беше спряло. Чувах как хората отвън обсъждат случилото се:

– Сигурно е джебчийка… – прошепна някой.

– Или пък някой ѝ е взел портфейла… – отвърна друг.

В този момент почувствах как срамът ме залива като вълна. Не само че бях жертва, но вече бях и обвиняема в очите на непознатите. Спомних си всички онези случаи по новините за кражби в супермаркети и как хората винаги сочеха с пръст – без да знаят истината.

След половин час полицаят се върна.

– Г-жо Николова, на камерите се вижда как един мъж с черно яке стои много близо до вас на щанда с плодовете. След това бързо напуска магазина. Предполагаме, че той е взел портфейла ви – каза той.

Облекчението беше кратко – портфейлът ми го нямаше, а аз трябваше да обясня на Мария защо няма да има нови цветни моливи този месец. Трябваше да звънна в банката, да блокирам картите, да подам жалба… Всичко това докато се борех със срама и усещането за безпомощност.

Когато най-накрая излязох от магазина, навън вече се стъмваше. Дъждът беше започнал да ръми леко. Прибрах се вкъщи с празни ръце и тежко сърце. Мария ме посрещна на вратата:

– Мамо, защо плачеш?

Прегърнах я силно и ѝ казах истината – че понякога лоши неща се случват дори когато не сме виновни. Тя ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна:

– Аз пак те обичам.

Вечерта майка ми дойде у нас. Вместо да ме упреква, този път седна до мен и ме прегърна. За първи път от години почувствах топлина от нея.

– Катенце, важното е, че си здрава и Мария е до теб. Всичко друго ще се оправи – каза тя тихо.

Легнах си изтощена, но с малка искра надежда в сърцето. На следващия ден трябваше да започна всичко отначало – нови документи, нова банкова карта… Но вече знаех, че не съм сама.

Замислих се: Колко често осъждаме другите без да знаем през какво минават? Колко лесно е да станеш жертва на обстоятелствата и хорското мнение? Може би всички имаме нужда от повече разбиране и по-малко осъждане.