Истината за Димитър: Как разбрах, че любовта ми е била измама

– Къде беше цяла нощ, Димитре? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, а той се опитваше да избегне погледа ми. Мирисът на евтин парфюм още се носеше във въздуха, смесен с аромата на изстиналата баница, която бях приготвила за вечеря.

Той се засмя нервно и сви рамене.
– На работа, къде другаде? Шефът ме задържа до късно. Знаеш как е в склада – винаги има нещо за оправяне.

Погледнах го право в очите. Знаех, че лъже. От месеци усещах как нещо се променя между нас – студенината в гласа му, липсата на интерес към мен и дори към малките ни радости. Всяка вечер се прибираше все по-късно, а телефонът му беше винаги с обърнат екран надолу.

– Не ме лъжи – прошепнах. – Видях те вчера пред блока с онази жена. С русата коса и червеното палто. Коя е тя?

Той замръзна. За миг сякаш времето спря. После се опита да се усмихне, но усмивката му беше изкривена.
– Приятелка от детството. Случайно се засякохме…

– Не ме лъжи! – извиках вече, гласът ми се пречупи. – Чух ви! Чух как й обещаваш същите неща, които някога обещаваше на мен: дом, деца, бъдеще…

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удоволствие – да ме види слаба.

– Значи затова вече не говориш за нашия апартамент? Затова избягваш разговорите за дете? – продължих тихо.

Той мълчеше. В този момент разбрах всичко. Всички онези малки знаци – забравените обещания, празните думи, студените вечери… Всичко си дойде на мястото.

Върнах се мислено назад – към първите ни срещи в Борисовата градина, към разходките по Витошка, към онзи момент, когато ми подари първото цвете и каза: „Ти си жената на живота ми.“ Как можах да повярвам толкова сляпо?

Майка ми винаги казваше: „Не вярвай на мъж, който не гледа в очите.“ А аз? Аз вярвах на всяка негова дума. Дори когато приятелките ми шепнеха зад гърба му, че нещо не е наред. Дори когато сестра ми ме предупреди: „Внимавай с Димитър, той е добър актьор.“

Сега стоях пред него – човекът, когото обичах повече от себе си – и усещах как любовта ми се превръща в пепел.

– Защо го направи? – попитах тихо.

Той въздъхна тежко и седна на стола.
– Не знам… Просто… всичко между нас стана еднообразно. Ти искаше семейство, а аз… аз не бях готов.

– Но защо не ми каза? Защо трябваше да ме лъжеш? Да ме караш да мечтая за нещо, което никога не си искал?

Той замълча. В този момент разбрах – няма смисъл да чакам отговори от човек, който не цени истината.

Станах и излязох от кухнята. Влязох в спалнята и затворих вратата след себе си. Седнах на леглото и се разплаках. Не от болка – от гняв. Гняв към себе си, че съм позволила да бъда измамена толкова дълго.

На следващия ден разказах всичко на майка ми. Тя ме прегърна силно и каза:
– По-добре да разбереш сега, отколкото след години. По-добре разбито сърце, отколкото разбит живот.

Събрах сили и споделих истината и с приятелките си. Те ме подкрепиха безусловно. Една от тях дори каза:
– Много жени премълчават такива неща от срам или страх. Ти си смела!

Реших да не крия нищо и от семейството на Димитър. Отидох при майка му и баща му и им разказах всичко. Те бяха шокирани, но ме изслушаха внимателно.

– Не сме го възпитали така – каза майка му през сълзи.

Димитър напусна апартамента ни няколко дни по-късно. Остана само тишината и спомените за една измамена любов.

Минаха месеци. Болката постепенно утихна. Започнах да намирам радост в малките неща – сутрешното кафе на балкона, разходките в парка с кучето на съседката, смеха на племенницата ми.

Понякога още се питам: Как можах да бъда толкова сляпа? Какво ме накара да вярвам повече в думите на един мъж, отколкото в собствените си усещания?

Но най-важното е, че вече знам: истината боли само веднъж, а лъжата – цял живот.

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или да потърсите истината докрай?