Между четири стени: Как оцелях под един покрив с тъщата и тъста

— Мария, пак ли си оставила чашата на масата? — гласът на свекърва ми, Станка, проряза утрото като нож. Вече бях свикнала с този тон — не беше нужно да поглеждам, за да видя неодобрението в очите ѝ. Станка беше от онези жени, които вярват, че домът е нейна крепост и всяка чужда стъпка е заплаха за реда ѝ.

— Ще я вдигна след малко, просто бързам за работа — отвърнах тихо, но думите ми увиснаха във въздуха. Знаех, че няма смисъл да обяснявам. Откакто с Иван се преместихме тук „за няколко месеца“, животът ми се превърна в безкрайна поредица от оправдания и компромиси.

Първоначално всичко изглеждаше като временна неудобство. Иван беше загубил работата си в банката, а аз тъкмо започвах нова позиция като учителка в близкото училище. Нямахме спестявания за наем, а родителите му настояха да се нанесем при тях — „докато се оправим“. Мислех, че ще издържа няколко месеца. Но месеците станаха година. После още една.

Станка и Петър — свекърът ми — бяха хора с навици, които не търпят промяна. Всяка сутрин Станка ставаше в шест, пускаше радиото на силно и започваше да мие пода. Петър четеше вестника си на кухненската маса и мълчаливо наблюдаваше всичко. Аз и Иван се опитвахме да не пречим, но това беше невъзможно — дори начинът, по който си сипвах кафе, беше повод за коментар.

— Мария, не така се прави баница! — веднъж извика Станка, когато се опитах да помогна в кухнята. — Тестото трябва да е по-тънко! — И избута ръцете ми от масата.

Иван се опитваше да ме защити понякога:
— Мамо, остави я, тя така е свикнала у тях.
— У тях, у тях… Тук не е у тях! — отвръщаше Станка и ме поглеждаше така, сякаш съм натрапник.

С времето започнах да усещам как губя себе си. Не можех да поканя приятелки на гости — „не е удобно“, казваше Станка. Не можех да говоря по телефона вечер — „Петър спи“. Дори дрехите ми бяха тема за обсъждане:
— Мария, тази пола е много къса за учителка.

Веднъж се прибрах по-късно от работа след родителска среща. Вратата беше заключена отвътре.
— Къде беше досега? — попита Петър строго.
— На работа… Имаше среща с родителите.
— Да не си тръгнала по кафета?

Чувствах се като дете, което трябва да дава отчет за всяка стъпка. Иван започна да работи като таксиметров шофьор нощем и все по-рядко беше у дома. Оставаха ми само стените на стаята ни — единственото място, където можех да бъда сама със себе си. Но дори там Станка чукаше по вратата:
— Мария, ще идваш ли да помагаш или ще лежиш цял ден?

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали съм лоша снаха? Дали не съм достатъчно добра съпруга? Понякога плачех нощем без звук, за да не ме чуят.

Една вечер Иван се прибра уморен и ме намери седнала на леглото със зачервени очи.
— Какво има?
— Не мога повече така… Чувствам се като чужда в собствения си живот.
Той въздъхна тежко:
— Знам… Но какво да направим? Пари нямаме. Майка ми няма да се промени.

Започнахме да търсим квартири под наем, но всичко беше скъпо или далеч от работата ми. Веднъж дори разгледахме една гарсониера в Люлин — мухъл по стените, прозорците не се затваряха добре. Иван каза:
— Не мога да те заведа там…

Междувременно напрежението вкъщи растеше. Станка започна все по-често да повишава тон:
— Ако не ви харесва тук, тръгвайте! — извика една сутрин, след като забравих да изключа ютията.
Петър я подкрепи:
— Ние сме ви дали покрив над главата, а вие само недоволствате.

Иван избухна:
— Никой не ви е молил! Ако имахме възможност, щяхме отдавна да сме си тръгнали!

След този скандал седяхме двамата в стаята ни и мълчахме дълго. Чувах как Станка плаче в кухнята. Почувствах вина и гняв едновременно. Защо трябваше всичко да е толкова трудно?

Минаха още няколко месеца в напрежение. Започнах да давам частни уроци по български език на ученици след работа. Спестявах всяка стотинка. Един ден Иван дойде при мен с усмивка:
— Намерих малък апартамент под наем! Не е лукс, но е наш!

Когато казахме на Станка и Петър, че ще се изнасяме, реакцията им беше неочаквана. Станка избухна в сълзи:
— Значи вече не ви трябваме…
Петър само кимна мълчаливо.

Изнесохме се след седмица. Първата нощ в новия ни дом спах неспокойно — тишината беше странна, но сладка. За първи път от години можех да оставя чашата си където поискам.

Сега понякога се питам: Дали направих всичко както трябва? Дали можех да бъда по-търпелива? Или просто всяко семейство има своите граници?

А вие как бихте издържали между четири стени с родителите на половинката си?