В сянката на свекървата: История от български панелен блок
„Пак ли не си измила чиниите, Мария? Какво ще прави моят син, ако не съм тук?“ – гласът на свекърва ми, леля Станка, проряза тишината в малкия ни хол. Стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по мръсните стъкла на панелката ни в Люлин. Вътре миришеше на пържени картофи и евтин прах за пране. Стиснах зъби и преброих до десет, преди да отговоря.
„Ще ги измия след малко, лельо Станке. Просто имах работа.“
Тя ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като ученичка, хваната в лъжа. „Работа? Каква работа имаш ти? Домът е твоята работа! Моят син работи по цял ден, а ти…“
В този момент вратата се отвори и Петър, мъжът ми, влезе уморен, с рамене, приведени от тежестта на деня. Погледна ни и въздъхна. „Пак ли се карате?“
„Не се караме, Петре. Просто напомням на Мария как се поддържа домът.“
Петър не каза нищо. Отиде в стаята си и затвори вратата. Аз останах сама с леля Станка и с чувството, че съм невидима в собствения си живот.
Преди три години се преместих при Петър и майка му. Мислех, че ще е временно – докато съберем пари за собствено жилище. Но цените на апартаментите растяха по-бързо от спестяванията ни, а Петър все отлагаше разговора за отделно жилище. „Майка ми е сама, Мария. Не мога да я оставя.“
Понякога нощем лежах будна и слушах как леля Станка хърка в съседната стая. Представях си как живея някъде другаде – в малък апартамент с бели стени и тишина. Без постоянни забележки за това как готвя или как съм подредила дрехите на Петър.
Един ден, докато простирах прането на балкона, чух как леля Станка говори по телефона с някоя съседка:
„Мария? Ами тя не може едно кафе да направи като хората! Добре че съм тук да оправям всичко…“
Сълзите ми потекоха безшумно. Не защото ме беше обидила – вече бях свикнала – а защото осъзнах колко самотна се чувствах. В този град, сред тези панелни стени, аз бях просто чужденка в собствения си живот.
Вечерта опитах да поговоря с Петър.
„Петре, не мога повече така. Чувствам се като прислужница в този дом.“
Той ме погледна уморено: „Мария, моля те… Майка ми е възрастна. Не й обръщай внимание.“
„Но тя ме унижава всеки ден! Не виждаш ли?“
Той замълча. После каза тихо: „Ще поговоря с нея.“
На следващия ден нищо не се промени. Леля Станка продължи да командва всичко – от това кога да се вечеря до това как да сгъвам кърпите. Петър все по-често оставаше до късно на работа.
Започнах да излизам сама – разходки из квартала, дълги часове в парка с книга в ръка. Там срещнах Надежда – съседка от блока, разведена жена с две деца. Разказах й за живота си.
„Мария, ти трябва да се бориш за себе си! Не можеш цял живот да живееш в сянката на свекървата.“
Думите й ме разтърсиха. За първи път някой ме подкрепи истински.
Една вечер, когато Петър пак закъсняваше, а леля Станка ме упрекваше за нещо дребно, избухнах:
„Стига! Това е и моят дом! Имам право да бъда уважавана!“
Тя ме изгледа шокирано: „Как смееш да ми говориш така под моя покрив?“
„Това е и моят покрив! Живея тук вече три години! Искам уважение!“
В този момент Петър влезе и застина на прага.
„Какво става тук?“
„Петре, или ще ме подкрепиш, или ще си тръгна!“ – казах през сълзи.
Той замълча дълго. После каза: „Мамо, Мария е права. Трябва да я уважаваме.“
Леля Станка се разплака: „Всичко правя за вас! Не искате ли да ви е добре?“
„Искаме, мамо… Но и Мария има нужда от спокойствие.“
От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Леля Станка все още беше строга, но вече не ме упрекваше за всяко нещо. Петър започна да прекарва повече време с мен. Започнахме да мечтаем отново за собствен дом.
Понякога още се питам: Дали някога ще бъда напълно свободна от сянката на свекървата? Или това е съдбата на много български жени? Какво бихте направили вие на мое място?