Изгубената усмивка на сестра ми: История за мълчанието и несправедливостта

— Къде е Елица? — гласът на майка ми трепереше, докато държеше в ръце нейното яке, захвърлено на прага. Беше полунощ, а в къщата ни в село Долно поле цареше напрежение, което можеше да се реже с нож. Баща ми стоеше до прозореца, стиснал юмруци, а аз се опитвах да не избухна в плач. Сестра ми не беше от онези, които изчезват без следа. Винаги се прибираше навреме, винаги се обаждаше. Но тази нощ нещо беше различно.

— Може би е при Галя — прошепнах аз, макар да знаех, че лъжа. Елица не беше добре напоследък. След като я уволниха от шивашкия цех, все по-често се затваряше в себе си. Опитвах се да я разсмея, да я изведа навън, но тя само поклащаше глава и казваше: „Никой не ме разбира, Мария.“

Майка ми се разплака. Баща ми излезе навън и започна да обикаля двора като вълк в клетка. Аз останах сама в стаята на Елица, седнах на леглото ѝ и взех в ръце дневника ѝ. Знаех, че не трябва да го чета, но отчаянието надделя. На последната страница беше написала: „Понякога тишината е по-силна от всичко.“

На следващата сутрин полицията дойде. Питаха ни за последните ѝ дни, за приятелите ѝ, за враговете ѝ. Баща ми се ядоса:

— Вие ще я намерите ли или само ще ни разпитвате? Ако беше дете на някой от града, досега щяхте да сте обърнали селото с главата надолу!

Полицаят сви рамене и си тръгна. Останахме сами със страха си.

Дните минаваха бавно. Селото започна да шушука. „Сигурно е избягала с някой“, „Може би сама си е виновна“, „Така е като не слушаш родителите си“. Майка ми спря да излиза навън. Баща ми се затвори в себе си. Аз обикалях полята и горите около селото, търсех следи, питах хората, но всички отвръщаха поглед.

Една вечер чух баща ми да говори с чичо Петър:

— Не вярвам, че ще я намерят. Тук никой не го е грижа за нашите деца.

— Трябва да се борим — казах му аз по-късно. — Не можем просто да чакаме.

— Борба ли? С кого? Със стените ли? — отвърна той горчиво.

Започнах да пиша писма до медиите, до кмета, до всякакви институции. Никой не отговори. Само една журналистка от Пловдив ми се обади:

— Историята ви е трогателна, но такива случаи има много. Ако има нещо по-скандално…

— Скандално ли? — избухнах аз. — Сестра ми изчезна! Това не е достатъчно скандално ли?

Тя замълча и затвори.

Една сутрин намериха тялото на Елица край реката. Полицията каза „нещастен случай“. Аз не повярвах. По лицето ѝ нямаше усмивка — онази усмивка, която осветяваше стаята дори в най-мрачните дни.

Погребението беше тихо. Селото мълчеше. Само майка ми хлипаше:

— Защо никой не ни помогна? Защо всички мълчат?

След погребението баща ми започна да пие. Майка ми се разболя. Аз останах сама с болката и гнева си. Всеки ден минавах покрай училището, където Елица някога учеше, и си спомнях как мечтаеше да стане учителка.

Една вечер седнах пред компютъра и написах всичко — за болката, за мълчанието на хората, за безразличието на институциите. Публикувах историята във форумите и социалните мрежи. Някои хора писаха: „Съчувстваме ти“, други: „Сама си е виновна“. Но имаше и такива, които споделиха свои истории — за изгубени братя и сестри, за мълчанието на селото, за страха да говориш.

Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си — очите ми са уморени, но в тях има искра. Знам, че няма да върна Елица, но мога да говоря за нея. Мога да крещя срещу тишината.

Понякога се питам: ако всички ние проговорим, дали ще спрем тази несправедливост? Или ще продължим да живеем в свят, където болката се крие зад затворени врати?

Как мислите — заслужаваме ли повече от мълчание?