Между две огньове: Когато мъжът ми не може да признае на майка си, че не можем да имаме деца

– Ивана, пак ли не си донесла торта? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Беше неделя, а това означаваше поредния обяд в панелката им в Люлин, където миризмата на печено пиле и кисело зеле се смесваше с напрежението, което никой не искаше да назове. Седях на масата до Дарио, стискайки ръката му под масата, сякаш това можеше да ми даде сили.

– Не съм имала време, Мария – отвърнах тихо, но тя вече беше обърнала глава към него.

– Дарио, кога ще ни зарадвате с внуче? Всички в блока вече имат! Даже Пенка от осми етаж стана баба за втори път! – очите ѝ проблясваха с онзи особен блясък на човек, който не приема „не“ за отговор.

Дарио замълча. Погледна чинията си и започна да реже месото си на малки парченца. Аз усещах как гневът и болката се надигат в мен като вълна. Пет години опити, пет години надежди и разочарования, пет години лъжи пред всички – и най-вече пред себе си.

Вечерта, когато се прибрахме у дома, избухнах:

– Докога ще мълчиш? Докога ще ме оставяш сама да понасям всичко това?

Дарио въздъхна тежко и се отпусна на дивана. – Не мога… Не мога да ѝ кажа. Ще я убия от мъка. Ти знаеш каква е тя – цял живот е мечтала за внуче.

– А аз? Аз не съм ли важна? – гласът ми трепереше. – Ти знаеш какво преживявам всеки път, когато тя ме гледа така… сякаш съм ѝ длъжна с нещо.

Той замълча. В този момент разбрах, че съм сама в тази битка.

Проблемите ни започнаха още след първата година от брака. Отидохме при доктор Георгиева – една от най-добрите специалистки по репродуктивна медицина в София. След безброй изследвания и болезнени процедури чухме присъдата: „Шансовете са минимални.“ Дарио беше до мен тогава, държеше ръката ми и обещаваше, че ще минем през всичко заедно. Но времето минаваше, а той все повече се затваряше в себе си.

Майка му обаче не спираше да пита. Всеки празник, всяка Коледа, всяка Великденска трапеза – едно и също: „Кога ще има бебе?“ Понякога го казваше с усмивка, друг път с упрек. Веднъж дори ми подаде списание с рецепти за „храни за плодовитост“. Усетих как лицето ми пламва от срам и гняв.

Опитвах се да говоря с Дарио. Казвах му, че трябва да ѝ кажем истината – че не можем да имаме деца. Че това не е срамно. Че не съм виновна. Но той всеки път намираше извинение: „Сега не е моментът“, „Тя е болнава напоследък“, „Ще ѝ дойде много тежко“.

Една вечер, след поредния скандал у дома, реших да отида при майка си в Младост. Тя ме посрещна с топла супа и прегръдка.

– Мамо, не издържам повече – разплаках се на рамото ѝ. – Чувствам се като провал. Всички очакват от мен да бъда майка, а аз… не мога.

Тя ме погали по косата:

– Ивана, ти си ми най-скъпото дете. Не си длъжна на никого нищо. Ако Дарио не намери сили да застане до теб, ти трябва да намериш сили за себе си.

Думите ѝ ме разтърсиха. За първи път осъзнах колко съм се изгубила в чуждите очаквания.

Следващата неделя отново бяхме у Мария. Този път обаче реших да не мълча.

– Мария, трябва да поговорим – казах твърдо.

Тя ме изгледа изненадано.

– Слушам те.

– Знам колко много искаш внуче. Знам колко ти е важно това. Но… – гласът ми потрепери за миг, но продължих – …ние не можем да имаме деца.

В стаята настъпи тишина. Дарио пребледня и впери поглед в мен. Мария се изправи бавно от стола си:

– Как така? Какво значи това?

– Означава точно това – прошепнах. – Опитахме всичко. Не става.

Тя седна обратно и скри лицето си в ръцете. За първи път видях свекърва ми без маската на строгата жена – просто една майка, която също страда.

Дарио най-накрая проговори:

– Мамо… прости ни. Не искахме да те нараним.

Мария дълго мълча. После само каза:

– Защо не ми казахте по-рано?

Не знаех какво да отговоря. Може би защото всички се страхувахме от истината.

От този ден нататък нещата се промениха. Мария стана по-мека към мен, макар че болката остана между нас като невидима стена. Дарио започна да говори повече за чувствата си, макар че раните ни още кървяха.

Понякога се питам: защо толкова дълго живяхме в лъжа? Защо в България все още е толкова трудно да говорим за болките си? Може ли едно семейство да бъде цяло без дете? Или сме обречени винаги да бъдем между две огньове?