„Татко се върна след двайсет години: между гнева, дълга и свободата“

– Какво правиш тук? – гласът ми трепереше, докато гледах към високия мъж с прошарена коса, който стоеше на прага ми с два огромни сака.

– Здравей, Яна. Върнах се. Нямам къде да отида. Законът е на моя страна – ти си ми дъщеря, трябва да ме приемеш. – Гласът му беше спокоен, почти безчувствен, сякаш не беше изминал и ден откакто си тръгна.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Двадесет години. Двадесет години без писмо, без обаждане, без нищо. А сега стоеше тук, в панелката ми в Люлин, и очакваше да го пусна вътре, все едно съм му длъжна.

– Не мога да повярвам… – прошепнах. – Мама ще полудее.

– Майка ти винаги беше емоционална – отвърна той с лека усмивка, която ме накара да изтръпна. – Но ти си по-силна от нея.

Пуснах го вътре, защото не знаех какво друго да направя. Седна на дивана, огледа се и въздъхна тежко.

– Яна, знам, че не е лесно. Но съм ти баща. Идвам при теб, защото няма кой друг.

В този момент телефонът ми иззвъня. Майка ми.

– Яна! Видях го пред блока! Не смей да го пускаш у вас! – крещеше тя през сълзи. – Той ни изостави! Той ни съсипа!

– Мамо… вече е тук. Не знам какво да правя.

– Изгони го! Не му дължиш нищо!

Но аз не можех. Не можех да изгоня собствения си баща, макар че всичко в мен крещеше да го направя.

Вечерта седяхме мълчаливо на масата. Той ядеше бавно супата, която сварих набързо. Аз го наблюдавах – ръцете му трепереха леко, очите му бяха уморени.

– Защо сега? – попитах тихо.

Той остави лъжицата и ме погледна право в очите.

– Защото съм сам. Защото разбрах колко много съм изгубил. И защото вярвам, че човек трябва да поправи грешките си, докато е жив.

– А аз? Аз трябва ли да поправям твоите грешки?

Той замълча дълго.

– Не. Но ако можеш… прости ми.

Думите му ме удариха като шамар. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко: как мама работеше на две места, за да ме издържа; как всяка Коледа чаках писмо от него; как се научих да не питам за баща си пред другите деца.

На сутринта той вече беше станал и правеше кафе в кухнята. Миризмата ме върна години назад – когато бях малка и той ме носеше на ръце до детската градина.

– Яна… – започна той плахо. – Знам, че не мога да върна времето назад. Но искам да опитам да бъда част от живота ти. Може би някой ден ще имаш свои деца… Може би ще мога да бъда дядо.

– Не знам дали мога да ти простя – казах честно. – Не знам дали искам.

Той кимна тъжно.

Дните минаваха тежко. Майка ми не спираше да звъни и да ме убеждава да го изгоня. Съседите започнаха да шушукат – „Яна прибрала баща си, дето я зарязал“. На работа бях разсеяна и раздразнителна. Вечерите вкъщи бяха изпълнени с неловко мълчание или кратки разговори за времето и храната.

Една вечер избухнах:

– Защо не се опита поне веднъж да се свържеш с мен? Защо ме остави да мисля, че не съществувам за теб?

Той се разплака. За първи път видях баща си слаб и уязвим.

– Бях страхливец, Яна. Мислех, че така ще ви е по-лесно без мен. Но сгреших… Сгреших ужасно.

Седнах до него и за първи път от години почувствах болката си като нещо споделено, а не само мое.

Минаха седмици. Постепенно започнахме да говорим повече – за миналото, за мечтите ми, за неговите провали. Майка ми все още беше гневна и отказваше да го види. Аз бях между двамата – разкъсвана между лоялността към нея и желанието поне веднъж в живота си да имам баща.

Една неделя той донесе стара снимка – аз на пет години, седнала на раменете му в Борисовата градина.

– Помниш ли този ден?

– Помня само усещането… че съм обичана.

Той се усмихна през сълзи.

Сега стоя на балкона и гледам към панелните блокове, осветени от залеза. Вътре баща ми гледа новините с чаша чай в ръка. Майка ми още не говори с мен.

Питам се: Мога ли някога истински да простя? Или ще остана завинаги между миналото и дълга? Какво бихте направили вие на мое място?