Когато светът ти се обърне: Майка ми и бившият ми срещу мен

— Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! — гласът ми трепереше, а очите ми се напълниха със сълзи. Стоях в хола на панелката ни в Люлин, стиснала ръцете си в юмруци. Майка ми, Мария, ме гледаше с онзи неразбиращ поглед, който винаги ме е карал да се чувствам малка и безсилна.

— Иване, мисля само за доброто на Ани — каза тя тихо, сякаш това оправдаваше всичко. — Даниел е добър баща. Ти си прекалено емоционална напоследък.

Сърцето ми се сви. Отново съм „прекалено емоционална“. Отново не ме разбират. Откакто се разведох с Даниел преди година, животът ми се превърна в безкрайна битка — за работа, за спокойствие, за дъщеря ми. А сега и майка ми беше срещу мен.

Всичко започна след развода. Даниел настояваше да вижда Ани по-често, отколкото съдът беше определил. Аз не бях против — исках дъщеря ми да има баща. Но той започна да я взима без предупреждение, да я връща късно вечер, да я настройва срещу мен. Веднъж я върна с нова играчка и тя ми каза: „Тате каза, че ти си виновна, че не сме заедно.“

Опитах се да говоря с майка ми. Очаквах подкрепа. Вместо това тя започна да прекарва все повече време с Даниел — канеше го на кафе, готвеше му любимите му кюфтета, а веднъж дори го покани на семейната вечеря за рождения ден на Ани.

— Мамо, как можеш? — попитах я тогава. — Той ме излъга, изневери ми! Ти знаеш всичко!

— Хората грешат, Ивана — отвърна тя. — Но той е бащата на детето ти. Не можеш да го изтриеш от живота си.

Чувствах се като призрак в собствения си дом. Ани започна да пита защо не може да живее при тате и баба Мария. Даниел ѝ обещаваше разходки до морето, нов телефон, а аз — само правила и забрани.

Една вечер се прибрах от работа — уморена, изтощена от смяната в магазина — и заварих майка ми и Даниел да гледат телевизия в хола. Ани беше между тях, смееше се. Усетих как нещо в мен се чупи.

— Защо не ме попитахте дали може да дойде? — прошепнах аз.

— Не прави сцени пред детето — изсъска майка ми. — Той е тук заради Ани.

Излязох на балкона и запалих цигара. Ръцете ми трепереха. В този момент осъзнах — останала съм сама срещу двама души, които би трябвало да са моето семейство.

Започнах да избягвам дома си. Работех допълнителни смени, само и само да не ги виждам заедно. Ани ставаше все по-отдалечена. Веднъж я чух да казва на приятелка по телефона: „Мама винаги е ядосана.“

Опитах се да говоря с Даниел.

— Моля те, не настройвай Ани срещу мен — казах му една сутрин пред блока.

Той само се усмихна:

— Ако беше по-спокойна и не крещеше толкова много, може би щеше да я виждаш по-често усмихната.

Стиснах зъби. Не исках да плача пред него.

Веднъж намерих бележка в раницата на Ани: „Искам да живея при тате.“ Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Опитах се да говоря с нея:

— Защо го искаш?

— Там е по-весело. Баба Мария винаги ме защитава. Ти само се караш…

Не знаех какво да кажа. Бях изгубила детето си още преди да го осъзная.

Майка ми започна да настоява:

— Иване, помисли за доброто на Ани! Може би ще е по-добре известно време да живее при баща си. Ти си изморена, работиш много…

— Значи това е? Предаваш ме? — извиках аз.

— Не те предавам! Просто мисля за детето!

Но аз знаех истината: тя избра него пред мен.

Започнах да ходя на психолог. Опитвах се да намеря сили да продължа напред. Но всяка вечер лежах будна и се питах: къде сбърках? Защо никой не ме разбира? Защо собствената ми майка вярва повече на бившия ми съпруг?

Веднъж чух как майка ми говори по телефона с леля Стефка:

— Ивана е нестабилна… Може би Даниел ще се справи по-добре с Ани…

Тогава разбрах: битката е загубена още преди да започне.

Сега стоя сама в стаята си, слушам смеха на Ани от хола и се чудя: какво остана от мен? Кой съм аз без дъщеря си? Без подкрепата на майка си?

Понякога си мисля: ако собствената ти майка може да те предаде, има ли изобщо някой в този свят, на когото можеш истински да вярваш?