Непознати в моя дом: История за предателство и прошка
– Какво правите тук?! – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на старата ни къща в Пловдив. Беше късен следобед, а слънцето хвърляше дълги сенки по прашния двор. Вратата беше открехната, макар че винаги заключвах, когато си тръгвах. Вътре се чуваше смях – не познах нито един от гласовете.
Влязох бавно, стиснала ключовете в ръка като оръжие. В хола, на масата на баба, седяха трима непознати – двама мъже и една жена. На масата имаше ракия, салата и остатъци от баница. Единият мъж, с татуировка на врата, се обърна към мен с усмивка:
– А, ти сигурно си дъщерята на Стефан? Много сме слушали за теб.
Погледнах ги невярващо. – Кои сте вие? Как сте влезли?
Жената се изправи и се опита да изглежда спокойна:
– Аз съм Мария, новата приятелка на баща ти. Стефан каза, че можем да поостанем тук, докато той уреди нещата с наследството.
Сърцето ми заби лудо. Баща ми – Стефан – беше починал преди три месеца. Още не можех да приема загубата му, а сега някакви непознати се разпореждаха в дома ни.
– Какво наследство? Това е моят дом! – извиках аз. – Никой няма право да е тук без мое разрешение!
Мъжът с татуировката стана и се приближи:
– Спокойно, момиче. Всичко ще се уреди. Стефан ни обеща част от къщата заради дълговете си.
Почувствах се като в кошмар. Не можех да повярвам, че баща ми е оставил неуредени дългове и е обещал части от дома ни на непознати хора. В този момент телефонът ми иззвъня – беше леля ми Катя.
– Мила, чух, че някакви хора са влезли в къщата! Идвам веднага!
Петнайсет минути по-късно Катя пристигна задъхана. Видя ги и веднага започна да крещи:
– Как не ви е срам! Това е домът на племенницата ми! Вън!
Мария се опита да обясни:
– Стефан ни дължеше пари. Имаме документи…
Катя грабна листовете от ръцете ѝ и ги разгледа внимателно.
– Това са фалшиви! Ще извикам полиция!
Мъжете се спогледаха и започнаха да събират нещата си. Мария ме погледна със съжаление:
– Не исках да стане така. Просто… Стефан беше отчаян. Обеща всичко, само и само да му помогнем.
В този момент усетих как гневът ми се смесва със съжаление. Баща ми беше горд човек, но явно отчаянието го е довело до грешни решения.
След като непознатите си тръгнаха, седнахме с Катя на масата. Тя ме прегърна:
– Знам, че ти е тежко. Но трябва да си силна. Ще уредим всичко с адвокат.
През следващите седмици се борихме с документи, адвокати и слухове из квартала. Оказа се, че баща ми е взел пари на заем от съмнителни хора, за да покрие стари дългове от времето на прехода. Никога не ми беше казал нищо – винаги се опитваше да ме пази от проблемите.
Една вечер седях сама в хола и гледах снимките по стените – мама, която почина рано; баща ми, усмихнат до мен на абитуриентския ми бал; баба, която винаги казваше: „Домът е там, където има любов.“
Започнах да разбирам колко много тайни може да крие един човек дори от най-близките си. Колко лесно е да изгубиш сигурността си заради чужди решения.
Съседката леля Гинка дойде на кафе и каза:
– Мила, не се предавай! Всички тук знаем какъв човек беше баща ти. Не позволявай на чужди хора да ти вземат дома!
Тези думи ми дадоха сили. Започнах работа като учителка в местното училище, за да мога сама да плащам разходите по къщата. Катя ми помагаше с всичко – от готвенето до адвокатските срещи.
Един ден Мария се върна сама. Беше разплакана:
– Извинявай… Не знаех колко ще боли всичко това. Аз също изгубих много.
Погледнах я дълго. Можех да ѝ простя или да я изгоня завинаги. Избрах първото.
– Домът не е само тухли и керемиди – казах ѝ тихо. – Домът е това, което носим в сърцето си.
С времето успях да изплатя дълговете и къщата остана моя. Но белезите от тази история останаха завинаги.
Понякога вечер сядам на прага и слушам тишината на двора. Питам се: Колко струва един дом? И дали някога ще мога напълно да простя на баща си за тайните му?