Когато дъщеря ми завърши, избягах от мъжа си – Изповедта на една българка

– Мамо, ще дойде ли татко? – прошепна Мария, докато влакът се задаваше с тежък тътен по релсите. Стиснах ръката ѝ по-силно, сякаш само това ме държеше права. Беше ранна утрин, въздухът миришеше на мокра земя и страх. В ръката си държах единствения куфар, който успях да събера през нощта – няколко дрехи, снимка на Мария като бебе и писмо до майка ми, което така и не изпратих.

Не знам как намерих сили да си тръгна. Може би защото предната вечер за пореден път чашата на Петър се разби в стената, а думите му бяха по-остри от стъклото. „Ти за нищо не ставаш! Всички в селото го знаят!“ – крещеше той, докато аз мълчаливо събирах трохите достойнство от пода. Мария се беше заключила в стаята си, а аз се преструвах, че не чувам тихите ѝ хлипове.

Години наред търпях. Първо заради любовта – или поне това, което си мислех, че е любов. После заради Мария – не исках тя да расте без баща. После… просто защото нямах къде да отида. В нашето село жените не напускат мъжете си. Те търпят. Пият кафе с другите жени и шепнат за чуждите нещастия, докато собствените им сърца се разпадат на парчета.

Но тази сутрин не можех повече. Когато Мария получи дипломата си и ме погледна с онзи поглед – смесица от гордост и тъга – разбрах, че ако остана още ден, ще я науча само да търпи. А аз исках тя да лети.

– Мамо, къде ще отидем? – попита тя тихо.
– В Пловдив при леля ти Даниела. Ще започнем отначало – казах с глас, който звучеше по-уверено, отколкото се чувствах.

Влакът спря със скърцане. Хората ни гледаха – някои със съжаление, други с любопитство. Видях леля Пенка от съседната улица да шепне нещо на мъжа си и да ни сочи с очи. Знаех какво ще се говори в магазина още същия ден: „Елена избяга! Остави Петър! Какво ще стане с детето?“ Но вече не ме болеше толкова. Болката беше останала в онази къща с мирис на ракия и неизречени думи.

Влакът потегли. Мария гледаше през прозореца, а аз се опитвах да не мисля за това, което оставям. Спомних си първата ни среща с Петър – как ме покани на хорото на мегдана, как ми подари първата роза от градината на майка му. Как после всичко се промени – работата му в завода стана все по-несигурна, чашата все по-пълна, а думите все по-груби.

– Мамо… страх ме е – прошепна Мария.
– И мен ме е страх – признах за първи път. – Но понякога страхът е по-добър от това да останеш там, където умираш малко по малко.

В Пловдив ни посрещнаха с прегръдки и сълзи. Леля Даниела беше винаги различна – разведена, с две деца и собствен фризьорски салон. „Тук никой няма да те съди, Ели!“ – каза тя и ми подаде чаша чай. Но аз усещах погледите на съседките ѝ, които вече знаеха коя съм.

Първите седмици бяха ад. Търсех работа навсякъде – чистачка в училище, продавачка в кварталния магазин, помощник в кухнята на една малка закусвалня. Навсякъде ме питаха: „А мъжът ти? Защо сама?“ Лъжах: „Работи в чужбина.“ Или просто мълчах.

Мария започна да учи в ново училище. Вечерите прекарвахме заедно – тя учеше, аз плетях или гледах през прозореца към светлините на града. Понякога плачех тихо в банята, за да не я тревожа. Понякога тя идваше при мен през нощта и лягаше до мен без думи.

Една вечер телефонът звънна – Петър. Не вдигнах. После започнаха съобщенията: „Върни се! Без теб съм нищо! Как можа да ми го причиниш?“ После заплахите: „Ще те намеря! Ще взема детето!“ Страхът се върна като студен вятър през прозореца.

– Мамо, ще ни намери ли? – попита Мария една нощ.
– Не знам… Но няма да му позволя да те нарани повече – казах и този път го вярвах.

С времето започнах да свиквам с новия живот. Намерих работа като помощник-готвач в малък ресторант. Собственикът беше строг, но справедлив човек – бай Стефан. „Животът е като супа, Елено – ако не сложиш малко сол и огън, няма вкус!“ – казваше той и ми намигваше.

Мария намери приятели. Започна да се усмихва повече. Един ден я чух да казва по телефона: „Мама е най-смелият човек, когото познавам.“ Тогава разбрах защо си тръгнах.

Но въпреки всичко болката си оставаше. Всяка вечер се питах: Ще мога ли някога да простя на себе си? Ще спрат ли хората да шепнат зад гърба ми? Ще мога ли пак да обичам?

Понякога си мисля за всички жени като мен – които търпят заради децата си, заради хорското мнение или просто защото ги е страх от неизвестното. Иска ми се да им кажа: има живот отвъд страха.

Ако можехте да започнете отначало след всичко преживяно – бихте ли го направили? Или бихте останали там, където болката е позната?