Кутията със снимки: История за загуба и забравени връзки
— Не може да бъде! — гласът на Мария проряза тишината в хола, докато държеше в ръка завещанието на брат ми Петър. — Всичко е мое. Така пише тук.
Стоях до прозореца, стиснала кутията със снимки, която бях открила в шкафа на Петър. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Не можех да повярвам, че всичко приключва така — с един подпис, с един лист хартия. Петър беше моят по-голям брат, най-близкият ми човек. След смъртта на родителите ни той беше този, който ме държеше за ръка в най-тъмните ми дни. А сега… сега го нямаше и сякаш никога не е имало място за мен в неговия живот.
— Мария, това са само вещи — опитах се да кажа спокойно, но гласът ми излезе пресипнал. — Аз не искам нищо от теб. Само… само искам да запазя тези снимки.
Тя ме погледна с онзи студен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник. — Вземи ги. На мен не ми трябват спомени. Аз ще се погрижа за апартамента, колата… всичко останало.
В този момент осъзнах колко самотна съм останала. В стаята още се усещаше миризмата на Петър — смесица от кафе и тютюн. Седнах на дивана и започнах да разглеждам снимките. Ето ни двамата на морето в Созопол, аз на шест, той на десет. Усмихнати, боси, с пясък по краката. После снимка от абитуриентския му бал — гордостта в очите на мама и татко…
Сълзите ми се стичаха по лицето, но не можех да спра. Всяка снимка беше парченце от живота ни, който вече не съществуваше. А Мария подреждаше документите си и говореше по телефона с адвоката си.
— Не разбирам защо трябва да има толкова омраза — прошепнах си сама. — Нима всичко се свежда до пари?
Вечерта се прибрах в малкия си апартамент в Люлин. Кутията със снимки сложих на масата и я гледах дълго. Телефонът ми остана ням — никой не звънеше, никой не питаше как съм. Роднините ни отдавна се бяха разпръснали по света, а приятелите на Петър… те бяха станали част от живота на Мария.
На следващия ден получих писмо от нотариуса: „Уважаема госпожо Георгиева, уведомяваме Ви, че според завещанието на покойния Петър Георгиев цялото му имущество преминава във владение на съпругата му Мария Георгиева.“
Прочетох го няколко пъти. Не очаквах нищо друго, но болката беше остра. Не ставаше дума за апартамента или за парите. Ставаше дума за това, че бях изтрита от живота на брат си с едно изречение.
Седмици наред се опитвах да намеря смисъл в случилото се. Всяка вечер разглеждах снимките и си спомнях как Петър ме учеше да карам колело в парка „Западен“. Как ме защитаваше от по-големите деца в училище. Как ми носеше шоколадови яйца след всяка командировка.
Една вечер телефонът звънна. Беше леля Станка от Пловдив.
— Мила, чух какво е станало… Не се притеснявай за вещите. Ти си му сестра! Кръвта вода не става!
— Лельо Станке — казах тихо — понякога ми се струва, че кръвта е просто дума. Когато всичко свърши, остават само спомените.
— Не говори така! — прекъсна ме тя. — Семейството е най-важното!
Но аз вече не вярвах в това. Семейството ни беше разбито от алчност и недоизказани думи. Мария не пожела да говорим повече за Петър, не пожела да сподели дори една негова риза с мен.
Веднъж я срещнах случайно пред блока.
— Мария… може ли да поговорим?
Тя ме изгледа с досада.
— За какво? Всичко е ясно между нас.
— Просто… исках да знаеш, че не ти завиждам за нищо. Само ми липсва брат ми.
Тя сви рамене и продължи по пътя си.
В този момент разбрах: понякога хората избират да забравят миналото, за да не ги боли. А аз… аз избрах да помня.
С времето болката стана по-поносима, но празнотата остана. Понякога сядам до прозореца с кутията снимки и си говоря с Петър наум:
— Помниш ли как обеща винаги да сме заедно? Какво стана с това обещание?
Питам се: струва ли си да се борим за материалното, когато губим най-ценното — връзката помежду си? Или просто трябва да приемем, че понякога семейството е само дума?