Ябълките, които не стигнаха: История за една врата, която се затвори

— Това ли е всичко? — гласът на Виктория проряза въздуха, още преди да съм успяла да си събуя обувките. Стоях на прага ѝ, с торба ябълки в ръка, а в очите ѝ вече проблясваше разочарование.

— Да, донесох ти ябълки от пазара. Знаеш, че са от онези стари сортове, които обичаше като малка — опитах се да се усмихна, но думите ми увиснаха между нас като тежка завеса.

Виктория се обърна рязко към кухнята, а аз я последвах с несигурни стъпки. Децата ѝ тичаха из хола, телевизорът гърмеше с някакво сутрешно предаване, а мъжът ѝ — Георги — дори не ме поздрави. Седеше на масата и цъкаше с език, докато преглеждаше телефона си.

— Мамо, кой е дошъл? — извика най-малката ѝ дъщеря, Мария.

— Леля ти Елена — отвърна Виктория сухо. — Донесла ни е ябълки.

— Само ябълки? — попита Мария разочаровано.

Усетих как бузите ми пламват. Винаги съм била тази, която не може да се мери със сестра си. Виктория беше отличничката, първата омъжена, първата с деца и собствен дом. Аз — Елена, на 28, все още живееща под наем в София, с работа в малка книжарница и без особени перспективи за „голямото бъдеще“.

— Можеше поне една торта да донесеш — прошепна Виктория, докато подреждаше чашите за чай. — Или нещо за децата. Знаеш ли колко е трудно да ги зарадваш?

— Не става въпрос за това… Просто исках да дойда, да поговорим. Ябълките са хубави, мислех си, че ще се зарадвате — гласът ми трепереше.

Георги се намеси:

— Виждаш ли, Вики? Казах ти аз — няма смисъл да каниш хора, които не уважават дома ти. Всеки носи каквото му падне.

Погледнах към Виктория. Очите ѝ бяха пълни с упрек и нещо по-дълбоко — може би умора или разочарование от живота, който не е такъв, какъвто си го е представяла.

— Не е въпросът в ябълките, Елена! — избухна тя. — Ти винаги идваш с празни ръце или с някакви дреболии. А аз? Аз давам всичко за това семейство! Защо никой не го вижда?

Замълчах. В този момент осъзнах колко дълбоко са вкоренени нашите различия. За нея жестът беше недостатъчен; за мен — достатъчен. За нея подаръкът беше мярка за любовта; за мен — самото присъствие беше достатъчно доказателство.

— Вики… — опитах се да я прегърна, но тя отстъпи назад.

— Не искам да слушам оправдания! Ако не можеш да уважаваш дома ми и усилията ми, по-добре си тръгвай!

Децата гледаха сцената със зяпнали уста. Георги стана и отвори вратата:

— Хайде, Елена. Имаме си достатъчно проблеми и без това.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Вратата се затвори зад гърба ми с трясък. Останах на стълбището с торбата ябълки в ръка и сълзи в очите.

Седнах на първото стъпало и се загледах в ябълките. Спомних си как като деца крадяхме ябълки от двора на баба ни в Пловдив. Тогава всичко беше просто — една ябълка беше достатъчна причина за радост и смях.

Телефонът ми иззвъня. Брат ми Мартин:

— Как мина при Вики?

— Не питай… Изгони ме заради ябълките.

— Заради ябълките? — изсмя се той горчиво. — Тя винаги е била такава. Помниш ли миналата Коледа? Когато ѝ подарихме онзи шал от пазара и тя ни гледаше все едно сме ѝ дали парцал?

— Може би сме виновни ние… Може би трябваше да сме по-щедри — прошепнах аз.

— Не! — отсече Мартин. — Не всичко е пари и подаръци. Понякога хората просто забравят какво е важното.

Затворих телефона и останах още малко на стълбището. Чувах как от апартамента на Виктория долитат гласове — смях, караници, детски писъци. Животът продължаваше без мен.

Вечерта се прибрах в малката си квартира в София. Наредих ябълките в купа на масата и си направих чай. Мислех за Виктория — за това как някога бяхме неразделни, а сега между нас стоеше невидима стена от очаквания и разочарования.

На следващия ден получих съобщение от най-малкия ни брат Даниел:

— Чух какво е станало при Вики. Не се притеснявай, Ели. Знаеш ли колко хора са като нея? Всички искат повече и повече… А забравят да обичат просто така.

Загледах се през прозореца към сивото софийско небе и се запитах: Кога започнахме да измерваме любовта си с подаръци? Кога една торба ябълки стана по-малко от нищо?

Може би някой ден ще намерим път един към друг отново. А дотогава ще продължа да нося ябълки – ако не за другите, то поне за себе си.

Кажете ми: Вие какво бихте направили на мое място? Дали жестът или стойността на подаръка е по-важна във вашето семейство?