Когато бащата остане сам: Историята на един отчужден татко

– Татко, не искам да говоря с теб! – гласът на Елена отекна в слушалката, преди да затвори. Седях на кухненската маса в малкия си апартамент в Люлин, стиснал телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. Часовникът на стената тиктакаше безмилостно, а навън дъждът барабанеше по прозореца. Беше петък вечер – някога нашето семейно време за пица и филм. Сега тишината режеше по-дълбоко от всеки упрек.

Казвам се Марко. На 43 години съм, работя като счетоводител в една фирма в София. Преди две години напуснах дома си – не защото не обичах жена си или децата си, а защото вече не можехме да живеем заедно без да се караме. Мислех, че ще е по-добре за всички. Но никой не ти казва колко студено става, когато останеш сам.

Ана и Елена са всичко за мен. Помня как ги водех за ръка до училище в Младост, как им купувах сладолед от кварталната будка, как вечер четяхме приказки. Сега, когато им звъня, чувам само кратки отговори или пълно мълчание. Майка им – Мария – не ми пречи да ги виждам, но и не ги насърчава. „Те са големи вече, сами ще решат“, казва тя, но в гласа ѝ има лед.

Понякога се чудя – кога точно станах чужд? Дали беше онази последна кавга с Мария, когато Ана се разплака и избяга в стаята си? Или когато забравих рождения ден на Елена миналата година, защото бях затрупан с работа и не посмях да се обадя? Вината ме души всяка вечер.

Срещнах Мария случайно пред блока миналата седмица. Беше с торби от магазина, а аз носех цветя за Ана – беше приета в езикова гимназия. „Не знам дали ще ги приеме“, каза Мария тихо. „Много ти е ядосана.“ Погледнах я – очите ѝ бяха уморени, но не зли. „Мария… аз… просто искам да ги видя. Да поговорим като семейство, макар и разделено.“ Тя въздъхна: „Марко, не можеш да върнеш времето назад. Опитай се да бъдеш търпелив.“

Търпение… Лесно е да го кажеш. Всяка неделя ходя до парка пред блока им с надеждата да ги срещна случайно. Понякога виждам Ана с приятелки – смее се, изглежда щастлива. Когато ме забележи, лицето ѝ помръква и бързо се обръща. Сърцето ми се свива.

Една вечер получих съобщение от Елена: „Татко, защо ни остави?“ Стоях дълго пред екрана, неспособен да отговоря. Как да обясниш на 14-годишно момиче, че възрастните понякога правят грешки, които не могат да поправят? Че любовта не изчезва, но болката я заглушава?

Опитах се да пиша: „Ели, не ви оставих. Просто не можехме повече с мама… Но вие сте ми всичко.“ Не получих отговор.

Майка ми настоява: „Марко, борѝ се за децата си! Не се отказвай!“ Но как се бориш срещу стена от мълчание? Приятелите ми казват: „Ще пораснат и ще разберат.“ Ами ако не разберат? Ако остана само спомен за баща, който е избягал?

Една вечер реших да отида до блока им и да изчакам след училище. Видях Ана да излиза с раница на гърба. Приближих се плахо:
– Ана… може ли за малко?
Тя спря, погледна ме със студени очи:
– Защо? Какво има?
– Просто… исках да те видя. Да те попитам как си.
– Добре съм – каза тя рязко. – Може ли да си вървя?
– Моля те… липсвате ми.
Тя замълча за миг:
– Трябваше да помислиш за това по-рано.
И си тръгна.

Стоях като вцепенен на тротоара. Хората минаваха покрай мен, никой не забелязваше разбитото ми сърце.

Вечерта седнах на леглото и разгледах стари снимки – Ана и Елена на морето в Созопол, как строим замък от пясък; Коледа у дома с елха и подаръци; първият учебен ден… Сълзите сами потекоха.

Знам, че много бащи минават през това – след развода децата се отчуждават, майките често стават център на техния свят. Но защо трябва да е така? Защо грешките на възрастните трябва да разделят най-святото – връзката между родител и дете?

Понякога си мисля – ако можех да върна времето назад, бих ли направил всичко различно? Или съдбата пак щеше да ни раздели? Вярвам ли още, че един ден Ана и Елена ще поискат да ме чуят? Че ще простят?

Сега живея с надеждата за едно съобщение или телефонно обаждане. Всеки ден проверявам телефона си по десет пъти. Понякога си представям как звънят на вратата и чувам гласовете им: „Татко!“ Но засега това са само мечти.

Може ли любовта между баща и деца наистина да изчезне заради грешките на възрастните? Или има надежда за прошка и ново начало? Какво бихте направили на мое място?