Между любовта и наследството: Семейна драма в сърцето на София
„Не мога да повярвам, че стигнахме дотук…“ – мисълта ми се върти като развалена плоча, докато пръстите ми нервно барабанят по кухненската маса. Часовникът тиктака, а вратата към коридора стои леко открехната. Въздухът в панелния ни апартамент в „Люлин“ е тежък, напоен с мириса на кафе и нещо неизказано. След смъртта на татко всичко се промени. Майка ми – Мария – стана по-затворена, а брат ми – Стефан – се върна от Германия, сякаш само за да преброи какво е останало.
Чувам стъпки. Стефан влиза пръв, хвърля якето си на стола и дори не ме поглежда. Майка ми пристъпва след него, държи в ръка папка с документи. „Ивана, готова ли си?“ – гласът ѝ е пресипнал, очите ѝ са зачервени. Кимвам, макар че нищо не е наред.
„Да започваме ли?“ – Стефан говори рязко, сякаш бърза да приключи с всичко това. „Не сме тук да се караме, нали?“ – опитвам се да внеса малко спокойствие, но думите увисват във въздуха. Майка ми отваря папката и започва да чете: „Апартаментът тук, вилата в Банкя, колата…“
Стефан прекъсва: „Аз мисля, че е редно вилата да е моя. Аз съм инвестирал най-много в нея през годините.“
Поглеждам го невярващо: „Ти не си стъпвал там от пет години! Аз и мама я поддържахме.“
Той се изсмива горчиво: „Това не значи нищо. Аз пращах пари от Германия.“
Майка ми се намесва: „Моля ви, нека не се караме. Баща ви не би искал това.“
В този момент усещам как гневът ме залива. Всичко, което сме преживели заедно – летата във вилата, вечерите с баща ни на терасата, когато разказваше истории за младостта си… Всичко това сега се свежда до нотариални актове и банкови преводи.
„Стефане, ти си мислиш, че парите решават всичко? Че можеш да купиш спомените ни?“ – гласът ми трепери.
Той ме гледа студено: „Не съм дошъл тук за спомени. Дошъл съм за справедливост.“
Майка ми започва да плаче тихо. В този момент осъзнавам колко сме се отчуждили. Кога станахме врагове? Кога любовта ни се превърна в борба за квадратни метри?
В стаята настъпва тишина. Чувам само дишането си и далечния шум от телевизора на съседите. В главата ми нахлуват спомени – как Стефан ме учеше да карам колело в парка „Западен“, как майка ми ме прегръщаше след първото ми разочарование в училище…
„Мамо, кажи нещо…“ – прошепвам.
Тя вдига глава: „Аз искам само да сте добре. Всичко друго няма значение.“
Стефан въздъхва: „Добре. Ако толкова държиш на вилата, вземи я ти. Аз ще взема апартамента.“
Изведнъж усещам как гърлото ми се свива. Това не е победа. Това е загуба – на брат ми, на семейството ни.
„Не искам нищо, ако ще те загубя като брат…“ – казвам тихо.
Той ме гледа дълго, после избягва погледа ми.
Майка ми затваря папката: „Достатъчно за днес. Оставете документите. Оставете алчността.“
Ставам от масата и излизам на балкона. София свети под мен – хиляди прозорци, хиляди семейства със свои битки и болки. Вдишвам дълбоко студения въздух и се питам: Какво струва едно семейство? Може ли любовта да победи алчността? Или сме обречени да се изгубим един друг в името на наследството?
А вие как бихте постъпили? Ще изберете ли любовта или материалното?