Когато сърцето не може да мълчи: Историята на една българска майка

„Пак ли ще мълчиш? Кажи нещо, Мария!“ – гласът на Петър отекна в малката кухня, докато държеше чашата с ракия толкова силно, че пръстите му побеляха. Дъждът блъскаше по прозорците, а аз стисках ръцете си в скута, усещайки как сърцето ми се свива до болка. В ъгъла на стаята дъщеря ми Ива рисуваше с моливи, сякаш не чуваше нищо, но знаех – всяка дума, всяка тишина, я режеше като нож.

„Не искам да се караме пред детето“, прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Петър се изсмя – онзи горчив смях, който познавах от години. „Детето? Ти за детето ли мислиш? А за мен? За нас?“

В този момент осъзнах колко далеч сме един от друг. Когато се запознахме в университета, той беше най-умният и забавен човек в курса. Обещаваше ми светове, а аз вярвах. След сватбата всичко се промени бавно – първо дребни забележки, после студени вечери и накрая – безкрайни скандали за пари, за работа, за това, че не съм достатъчно добра майка или жена. Майка ми казваше: „Търпи, Марийке, така е във всяко семейство.“ Но аз се задушавах.

Вечерта, когато всичко се преобърна, беше като всяка друга. Петър се прибра късно, миришеше на цигари и евтин алкохол. „Пак ли си харчила за глупости?“, изсъска той, хвърляйки касовата бележка от магазина. „Ива има нужда от нови обувки“, отвърнах тихо. „Ти само за нея мислиш!“, кресна той и удари по масата.

Ива подскочи. Видях страха в очите ѝ и нещо в мен се счупи. Не можех повече да позволя детето ми да расте в страх. През нощта събрах най-необходимото – две чанти дрехи, любимата плюшена мечка на Ива и малко пари, които криех от месеци.

„Мамо, къде отиваме?“, попита ме тя на стълбището.

„На сигурно място, слънце мое“, казах и я прегърнах силно.

Излязохме на дъжда. Таксито миришеше на мокри седалки и евтин освежител. Шофьорът ме погледна през огледалото: „Добре ли сте?“ Не можах да отговоря.

Първата нощ прекарахме при сестра ми в Младост. Тя ме прегърна без думи. На сутринта телефонът ми звъня безспир – Петър, майка ми, свекървата. „Как можа да го направиш?“, крещеше майка ми по телефона. „Ще съсипеш детето! Ще останеш сама!“

Сама… Думата кънтеше в главата ми. Наистина ли е по-добре да остана с човек, който ме унижава всеки ден? Да гледам как Ива се свива при всеки по-рязък звук?

Дните минаваха бавно. Намерих работа като касиерка в кварталния супермаркет. Ива започна нова детска градина – първите дни плачеше всяка сутрин, но после намери приятелка – малката Деси от съседния вход. Вечерите прекарвахме двете – тя рисуваше, аз броях стотинките за хляб и мляко.

Петър не спря да ме търси. Понякога идваше пред блока и крещеше: „Върни се! Без теб не мога! Мислиш ли, че някой ще те вземе с дете?“ Сестра ми заключваше вратата и ме държеше за ръката.

Една вечер майка ми дойде неочаквано. Седна срещу мен с уморени очи.

– Марийке… Знам, че ти е трудно. Но хората ще говорят…
– Мамо – прекъснах я аз – хората винаги говорят. Но ти виждаш ли какво стана с мен? С Ива?
– Може би трябваше да опиташ още малко…
– Колко още? Докато забравя коя съм?

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да сменям бушони, да оправям капещ кран, да се усмихвам на клиентите дори когато ми се плаче. Ива започна да спи спокойно нощем.

Понякога я виждам как гледа снимките ни от преди – усмихнати на морето в Обзор или на разходка в Борисовата градина. Пита ме: „Мамо, татко ще дойде ли пак?“ Не знам какво да ѝ кажа.

Съдът даде ограничителна заповед срещу Петър. Майка ми вече идва по-често – носи домашни курабийки и гледа Ива с обич и вина едновременно.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Дали направих правилното? Дали имах право да избера себе си и детето си пред семейството? Или трябваше да остана и да търпя още малко?

Кажете ми – вие как бихте постъпили? Има ли прошка за една майка, която избира свободата пред страха?