Когато децата забравят майка си: Изповедта на една пенсионирана учителка

– Не мога да повярвам, че пак ще вечерям сама – прошепнах си, докато нареждах чинията с малко сирене и домати на масата. В хола ехтеше тишината, прекъсвана само от тиктакането на стария стенен часовник. Погледнах към снимката на стената – аз, съпругът ми Иван и двете ни дъщери, усмихнати на морето в Созопол. Беше преди години, когато още вярвах, че семейството е най-важното нещо на този свят.

Телефонът ми иззвъня. Сърцето ми подскочи – може би най-сетне някоя от дъщерите ми ще се обади. Но беше само съседката Пенка, която ме канеше да гледаме турски сериал заедно. Усмихнах се тъжно и отказах – не исках да споделям самотата си с никого тази вечер.

Преди пет години Иван почина внезапно от инфаркт. Светът ми се срина. Дъщерите ми – Елена и Даниела – бяха вече пораснали, с кариери и семейства в София. В началото идваха често, но с времето посещенията им станаха все по-редки. Винаги имаха оправдания: „Мамо, много работа имам“, „Децата са болни“, „Не мога да пътувам толкова често“. Разбирах ги, или поне се опитвах. Но с всяка изминала седмица усещах как пропадам в бездната на самотата.

Веднъж се осмелих да им се оплача:
– Момичета, липсвате ми. Чувствам се толкова сама тук…
Елена въздъхна от другата страна на телефона:
– Мамо, не можеш ли да си намериш някакво хоби? Или да ходиш повече при приятелки? Не можем да сме до теб постоянно.
Даниела добави:
– Всички сме заети, мамо. Ти си силна жена, ще се справиш.

Силна жена… Така ли изглеждах в техните очи? А аз всяка вечер плачех тихо в тъмното, стискайки възглавницата до себе си.

Пенсията ми стигаше едва-едва. Бях учителка по литература в местното училище цели трийсет години. Помагах на учениците си не само с уроците, а и с проблемите им у дома. Много от тях идваха при мен за съвет или просто за прегръдка. Но сега, когато аз имах нужда от подкрепа, класната стая беше празна, а телефонът мълчеше.

Една сутрин получих писмо от банката – закъснявах с плащането на сметките. Срам ме беше да поискам помощ от децата си. Знаех, че не са богати, но все пак… Аз ли не им дадох всичко? Пропуснах екскурзии, нови дрехи, дори златната си гривна продадох, за да могат да учат в София.

Събрах кураж и звъннах на Елена:
– Дъще, имам малък проблем със сметките този месец…
Тя замълча за миг:
– Мамо, ще видя какво мога да направя, но и при нас положението не е розово. Знаеш ли колко струва детската градина?
Почувствах се като просяк пред собственото си дете.

Вечерта седнах до прозореца и гледах как уличните лампи хвърлят сенки по празната улица. Спомних си как някога готвех любимите им палачинки в неделя сутрин и как се смеехме всички заедно. Сега единствените гости в дома ми бяха спомените.

Понякога съседките ме канеха на кафе или разходка из парка. Говорехме за болежки, за цените в магазина, за това как младите не разбират старите. Но аз мълчах повече – не исках да ги натоварвам със собствената си болка.

Един ден срещнах бивша ученичка – Милена. Тя ме прегърна силно:
– Госпожо Мария! Не сте се променила! Помните ли как ми помогнахте да изкарам матурата?
Усмихнах се през сълзи:
– Помня, Миленче… Как си?
– Добре съм! Работя като учителка в София. Майка ми също е сама… Понякога забравям да ѝ се обадя. Сега ви виждам и ми става гузно.

Тези думи ме пронизаха като нож. Колко ли майки като мен чакат напразно обаждане или прегръдка?

Скоро след това получих покана за родителска среща в училището – този път като гост-лектор за Деня на будителите. Приготвих старата си рокля и отидох развълнувана. Децата слушаха внимателно разказите ми за Вазов и Ботев. За миг забравих самотата и бедността – отново бях нужна.

Но когато се прибрах у дома, тишината ме удари с двойна сила. Никой не ме чакаше. Никой не попита как е минал денят ми.

Понякога се чудя – заслужаваше ли си всичко това? Да жертваш младостта си за децата си, а после да останеш сам? Къде сбърках? Или така е устроен животът ни тук – в България?

Кажете ми вие – струва ли си жертвата? Или трябваше да мисля повече за себе си?