Когато любовта не се връща: Изповедта на една българска баба

– Мамо, пак ли ще започваш с това? – гласът на дъщеря ми Елена прозвуча раздразнено по телефона. – Не мога да дойда тази седмица, имам работа. И да, знам, че си сама, но и аз имам живот!

Стиснах слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Сълзите напираха в очите ми, но не им позволих да се търкулнат. Не и този път. След като затворих, останах да седя на кухненския стол, загледана в празната чаша чай. В стаята беше тихо, прекалено тихо за дом, в който някога звучеше смях и детски глъч.

Казвам се Мария. На 68 години съм и цял живот съм работила като учителка в едно малко училище в Плевен. Когато Елена и синът ми Георги заминаха за София да учат и после да работят, аз останах тук с мъжа ми Иван. Но когато той почина преди десет години, животът ми се преобърна. Точно тогава Елена роди първото си дете – Виктор.

– Мамо, не мога да се справя сама – проплака тя по телефона една вечер. – Моля те, ела при мен поне за няколко месеца.

Оставих всичко – дома си, приятелките си, градината с розите – и заминах за София. Месеци станаха години. Гледах Виктор, после се роди и Марияна, а след това и малкият Алекс. Бях баба-майка: водех ги на градина, готвех, перях, четях приказки вечер. Елена и мъжът ѝ работеха до късно, често пътуваха в чужбина. Аз бях тази, която държеше семейството им цяло.

– Бабо, ти си най-добрата! – казваше ми Виктор и ме прегръщаше силно.

Сега Виктор е на 17 и почти не ме поглежда. Марияна е влюбена в телефона си, а Алекс ме нарича „старата“. Децата пораснаха, а аз… аз остарях.

Преди година се върнах в Плевен. Елена каза, че вече могат сами да се оправят. Синът ми Георги рядко се обажда – живее с жена си в Бургас и има две деца, които почти не познавам.

Дните ми минават бавно. Сутрин ставам рано от навик – все едно трябва да приготвя закуска за внучетата. После сядам до прозореца с чаша чай и гледам как слънцето огрява празната улица. Понякога съседката Пенка ме кани на кафе, но разговорите ни все се въртят около болежки и спомени.

Вечерите са най-тежки. Тогава тишината ме притиска като мокро одеяло. Гледам снимките по стените: Виктор с първата си раница; Марияна с плитки; Алекс с шоколадова усмивка. Усмихвам се през сълзи.

Опитах се да говоря с Елена за това как се чувствам.

– Мамо, не драматизирай – каза тя. – Всички остаряваме. Ти си избра да ни помагаш толкова години.

Избрах ли? Или просто нямах избор? В България така е прието – бабите гледат внуците, докато младите градят бъдещето си. Но кой гледа бабите после?

Преди месец паднах в банята и си счупих ръката. Лежах на пода почти час, докато Пенка не дойде да ме потърси. Елена дойде чак след два дни.

– Извинявай, мамо, но имах важна среща – каза тя и дори не ме погледна в очите.

В болницата сестрите ме питаха защо никой не ме посещава.

– Имам деца и внуци – отвръщах тихо.

Но истината е, че съм сама.

Понякога си мисля дали не сгреших някъде. Дали не ги разглезих прекалено? Дали не трябваше да мисля повече за себе си? А може би така е устроен светът – даваме всичко от себе си за децата си и после оставаме с празни ръце.

Скоро беше рожденият ми ден. Очаквах поне едно обаждане от внучетата. Получих съобщение от Елена: „Честит рожден ден! Да си жива и здрава.“

Седнах на масата с парче торта от магазина и чаша чай. Запалих свещичка и си пожелах само едно: някой ден децата ми да разберат колко много ги обичах.

Понякога се чудя: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да жертвам себе си за тях? Или щях да избера себе си?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Заслужава ли си любовта ни към децата, ако накрая останем сами?