След дванадесет години мълчание: Когато миналото почука на вратата ми

– Мамо, някой звъни! – гласът на дъщеря ми Катя прониза къщата, докато аз стоях в кухнята, с ръце потънали в брашно. Беше обикновена съботна сутрин в нашия панелен апартамент в Севлиево, но този звън на вратата промени всичко. Избърсах ръцете си в престилката и тръгнах към входа, а сърцето ми биеше учестено, сякаш предусещаше буря.

Отворих вратата и пред мен стоеше Марин. Не бях го виждала от дванадесет години – от онази нощ, когато си събра багажа и излезе, оставяйки мен и Катя сами. Тогава тя беше само на три. Сега беше почти жена, а аз – жена, която се научи да оцелява сама. Очите му бяха уморени, косата му – посребряла, но гласът му беше същият: „Здравей, Мария.“

Стоях като вцепенена. В главата ми се блъскаха спомени – как плаках цяла нощ, как обяснявах на Катя защо татко няма да се върне, как се борех с клюките на съседките и с безкрайните въпроси на родителите ми: „Как можа да го изпуснеш?“

– Какво правиш тук? – прошепнах едва чуто.

– Може ли да поговорим? – попита той и погледна към Катя, която се беше скрила зад мен, с очи пълни с недоверие.

Пуснах го вътре. Седнахме на масата, а Катя се сви в ъгъла с телефона си. Марин започна да говори – за живота си в София, за жената, заради която ни напусна, за провала на брака им, за самотата. „Мислех си за вас през цялото време“, каза той. „Искам да наваксам. Да бъда баща на Катя.“

В този момент ме заляха гняв и болка. Спомних си как майка ми ме гледаше със съжаление, когато се върнах при тях след раздялата. Как баща ми мълчаливо ми подаде чаша чай и никога не спомена името на Марин повече. Как работех на две места – в детската градина и вечер в местната сладкарница – за да не липсва нищо на Катя.

– Ти нямаш право! – избухнах. – Къде беше, когато тя имаше нужда от теб? Когато плачеше нощем и питаше защо татко не я обича?

Марин наведе глава. Катя ме погледна с огромни очи.

– Мамо… – прошепна тя. – Може ли да поговоря с него сама?

Сърцето ми се сви. Не бях готова за това. Но кимнах и излязох на балкона. През затворената врата чувах гласовете им – тихи, несигурни. След десет минути Катя излезе при мен.

– Мамо… той изглежда тъжен. Искам да го опозная. Но не знам дали мога да му простя.

Прегърнах я силно. В този момент осъзнах, че изборът вече не е само мой.

Вечерта седяхме тримата около масата. Марин разказваше истории от детството си, а Катя слушаше внимателно. Аз наблюдавах лицето й – смесица от любопитство и болка.

След като той си тръгна, майка ми ми се обади:

– Чух, че Марин е бил у вас…

– Да, мамо.

– Не му вярвай лесно! Хората не се променят.

– Ами ако се е променил? – попитах аз.

– Само времето ще покаже.

Седмиците минаваха. Марин започна да идва по-често – водеше Катя на кино, купуваше й книги, помагаше й с уроците по математика. Понякога вечеряхме заедно. Градът започна да шушука: „Виж я Мария – пак с него!“, „Горката жена, пак ще страда…“

Една вечер Катя се прибра разплакана:

– В училище казаха, че татко е лош човек… Че е изоставил майка ми…

Прегърнах я:

– Хората винаги ще говорят, Катенце. Важно е какво чувстваме ние.

Но аз самата не знаех какво чувствам. Всяка вечер гледах снимката ни от морето – тримата усмихнати на плажа в Обзор, преди всичко да се разпадне.

Една неделя Марин ме покани на разходка до язовира:

– Мария… Знам, че съм те наранил ужасно. Не мога да върна времето назад. Но бих искал да опитаме отново… като семейство.

Погледнах го дълго. В очите му видях страх и надежда.

– Не знам дали мога да ти простя напълно – казах тихо. – Но мога да опитам… заради Катя.

Той хвана ръката ми и аз усетих топлината му – позната и чужда едновременно.

Сега стоя пред прозореца и гледам как дъждът се стича по стъклото. Миналото не може да се изтрие, но бъдещето е пред нас.

Дали човек може истински да прости? Или белезите остават завинаги? Какво бихте направили в моята ситуация?