Завещанието на нощното шкафче: Как да простиш на майка, която те е забравила?

„Не може да е истина…“ – гласът ми трепери в тъмната стая, докато държа в ръцете си пожълтелия лист. Сълзите ми капят върху завещанието, което намерих случайно в нощното шкафче на майка ми. Вече трети ден след погребението ѝ не мога да спя, а тази нощ нещо ме накара да отворя чекмеджето, в което тя винаги държеше личните си неща.

„Какво правиш тук посред нощ, Мария?“ – гласът на сестра ми Елена ме стряска от коридора. Стои с кръстосани ръце и ме гледа подозрително. Не ѝ отговарям веднага. Просто ѝ подавам листа. Тя го взема, хвърля бегъл поглед и въздъхва: „Знаех си, че ще го намериш.“

В този момент светът ми се срива. В завещанието пише ясно: цялата къща и всички спестявания остават на Елена. За мен – нищо. Дори не съм спомената. Не мога да повярвам. Винаги съм била до майка ни – водех я по лекари, пазарувах ѝ лекарства, държах ръката ѝ в последните ѝ дни. А Елена? Тя се прибираше само за празниците, носеше скъпи подаръци и после пак изчезваше в София.

„Това е някаква грешка…“ – прошепвам. „Не е“, отвръща Елена сухо. „Мама така реши. Не искаше да се караме за имота.“

В мен се надига гняв, какъвто не съм изпитвала никога. „Не искаше да се караме? А защо тогава изключи мен? Аз бях тук! Аз се грижех за нея! Ти дори не знаеш какво беше в последните месеци!“

Елена свива рамене: „Може би затова… Може би не е искала да те обвързва още повече с тази къща.“

Не мога да я слушам повече. Излизам навън, в градината, където майка ни садеше рози всяка пролет. Сядам на пейката и се сгушвам в якето си. В главата ми се въртят хиляди въпроси: Защо? Какво съм направила? Не бях ли достатъчно добра дъщеря?

На следващия ден идват роднините за разпределяне на вещите. Всички говорят тихо, сякаш се страхуват да не събудят майка ни. Леля Катя ме прегръща: „Знам, че ти беше най-близо до нея, Марийче…“ Но после хвърля поглед към Елена и млъква.

Вечерта оставам сама в стаята на майка ми. Мирише на лавандула и стари книги. Обръщам снимките по рафтовете – на всички сме трите: аз, Елена и мама. Усмихнати, щастливи… Или поне така изглежда.

Телефонът ми звъни – баща ни, който живее с новата си жена във Варна. „Мария, чух какво е станало… Не се ядосвай, дете. Майка ти сигурно е имала причина.“

„Каква причина?“, избухвам аз. „Да ме изтрие от живота си? Да остави всичко на Елена?“

„Понякога родителите правят странни избори…“, казва той тихо и затваря.

Дните минават в мълчание и напрежение. Елена започва да говори за ремонти, за нови мебели, за това как ще отдаде една от стаите под наем на студенти от университета. Аз се чувствам като призрак в собствения си дом.

Една вечер тя сяда до мен на дивана: „Мария… Знам, че ти е тежко. Но може би трябва да поговорим.“

„За какво? За това как вече нямам дом? Или за това как майка ни ме е забравила?“

„Не те е забравила“, казва тя тихо. „Просто… може би е искала да те освободи.“

„От какво? От спомените? От болката?“

Елена въздъхва: „Мама знаеше колко ти тежи всичко това. Знаеше, че ако останеш тук, никога няма да започнеш свой живот.“

Сълзите ми потичат отново. „А ти? Теб защо те избра?“

„Може би защото знаеше, че аз ще продам всичко и ще замина пак… А ти ще останеш тук и ще страдаш.“

В този момент осъзнавам колко различно сме преживели една и съща майка. За мен тя беше всичко – опора, приятелка, понякога враг… За Елена – просто част от миналото.

Минават седмици. Пак сънувам майка си – стои до розите и ми маха с ръка. Събуждам се с усещането за празнота.

Един ден намирам писмо между старите ѝ дрехи:

„Марийче,
Ако четеш това писмо, значи вече ме няма. Знам, че ще ти е тежко да разбереш защо постъпих така със завещанието. Не защото не те обичам – ти беше моят ангел пазител през всичките тези години. Но не искам да останеш тук завинаги – този дом е твърде пълен със спомени и болка за теб. Искам да бъдеш свободна, да намериш своето място далеч от миналото ни.
Обичам те безкрайно.
Мама“

Чета писмото десетки пъти. Болката не изчезва, но вече има смисъл.

Сега стоя пред празната къща с куфар в ръка и се питам: Мога ли някога да простя напълно? Или ще нося това чувство за предателство цял живот?

А вие бихте ли простили на своята майка? Как бихте продължили напред?