Между два дома: Моят живот като мащеха в България

„Не си ми майка!“, изкрещя Мария и тресна вратата на стаята си толкова силно, че цялата къща потрепери. Стоях в коридора с празна чаша в ръка, а сърцето ми се свиваше от болка и безсилие. Петър беше на работа, а аз за пореден път се опитвах да намеря път към дъщеря му от първия му брак. Вече три години живеехме заедно, но сякаш всеки ден започвахме отначало.

Петър и аз се запознахме на една роднинска сватба в Пловдив. Той беше чаровен, с топли очи и леко тъжна усмивка. Още тогава ми разказа за развода си с Елена и за дъщеря си Мария, която тогава беше на осем. „Тя е най-важното в живота ми“, каза ми той. Не се уплаших – мислех си, че любовта може да преодолее всичко. Но не знаех колко трудно е да бъдеш мащеха в България.

Първите месеци бяха като меден месец – разходки по тепетата, вечери с приятели, смях и надежди. После дойде първата среща с Мария. Тя ме гледаше с подозрение, стискаше ръката на баща си и не каза нито дума през цялата вечеря. Опитах се да я спечеля с домашен кекс и подарък – книжка с приказки. Тя само кимна и се скри в стаята си.

С времето нещата не станаха по-лесни. Мария идваше при нас всеки уикенд. Винаги беше мълчалива, понякога дори груба. Когато се роди нашият син – Виктор, тя стана още по-отдалечена. „Сега вече имаш свое дете, няма нужда от мен“, каза ми веднъж тихо, докато сгъвах дрехите ѝ. Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

Петър се опитваше да балансира между нас двете. „Дай ѝ време“, повтаряше той. Но времето не помагаше – напротив, сякаш пропастта между нас ставаше все по-дълбока. Елена, бившата му жена, често настройваше Мария срещу мен. „Тя не ти е истинско семейство“, казвала ѝ по телефона. Чувах го през стената и усещах как гневът и отчаянието ме задушават.

Веднъж, когато Петър беше командировка в София, Мария получи температура през нощта. Виктор спеше, а аз трескаво търсех термометър и лекарства. Мария отказваше да ми позволи да я докосна. „Искам мама!“, плачеше тя. Обадих се на Елена, която пристигна след час и ме изгледа с презрение: „Не си мисли, че можеш да заместиш мястото ми.“

След този случай Петър започна да се прибира все по-късно. Вечерите ни преминаваха в мълчание или кратки спорове за това как да възпитаваме децата. Чувствах се сама в собствения си дом. Майка ми по телефона ме съветваше: „Търпи, така е при вторите бракове.“ Приятелките ми ме гледаха със съжаление: „Защо ти трябваше?“

Една вечер, докато Виктор спеше, а Мария беше при майка си, седнах до Петър на дивана.
– Не мога повече така – прошепнах.
– Какво имаш предвид? – попита той без да ме погледне.
– Чувствам се чужда в този дом… Чужда на теб, на Мария… Дори на себе си.
– Знаех, че няма да е лесно – въздъхна той. – Но не мога да избера между вас.
– Не искам да избираш… Просто искам да бъдем семейство.

Той замълча дълго.
– Може би никога няма да стане…

Думите му ме пронизаха като нож.

Минаха месеци в опити и разочарования. Виктор растеше, а Мария все по-рядко идваше при нас. Веднъж я чух да казва на баща си:
– Тя не ме обича…
Петър я прегърна:
– Обича те по свой начин…

Започнах да ходя на психолог. Там за първи път казах на глас: „Страх ме е, че никога няма да бъда приета.“ Психоложката ме попита:
– А ти приемаш ли себе си като мащеха?
Замислих се – може би винаги съм искала да бъда просто майка…

Една сутрин Мария дойде неочаквано рано. Беше плакала.
– Може ли да остана при вас тази седмица? – попита тихо.
– Разбира се – казах и я прегърнах несигурно.
Тя не се дръпна.

Вечерта седнахме трите – аз, Мария и Виктор – и гледахме стари снимки от детството ѝ. За първи път тя ми разказа за страховете си – че ще я забравим, че няма място за нея тук.
– Винаги ще имаш място при нас – казах й със сълзи на очи.

Сега знам – няма рецепта за щастливо второ семейство. Има само опити, грешки и малки победи.

Понякога се питам: ако знаех колко трудно ще бъде, щях ли пак да избера този път? Или любовта към един човек заслужава всички тези битки? Какво мислите вие?