Между миналото и любовта: Когато съпругът ми поиска да продам дома на родителите си

– Или продаваш това проклето жилище, или всичко между нас свършва! – гласът на Димитър ехтеше в малката кухня, а чашата с чай в ръцете ми потрепери. Погледнах го невярващо – очите му бяха пълни с решимост, но и с нещо друго, нещо като страх.

– Митко, моля те… Това е домът на мама и татко. Не мога просто така да го продам. Тук съм израснала, тук всичко мирише на тях… – думите ми се разпадаха във въздуха, а гърлото ми се свиваше от болка.

Той се обърна рязко и излезе от стаята. Останах сама сред стените, които пазеха всяка моя детска тайна, всяка караница и всяко прошепнато „обичам те“ от мама. Седнах на пода, облегнах се на шкафа и се разплаках. Не знаех как да избера между миналото си и човека, с когото бях решила да споделя бъдещето си.

Всичко започна преди три месеца, когато получих наследството – двустаен апартамент в „Люлин“, където родителите ми живяха до последния си ден. Димитър веднага предложи да го продадем и да вземем по-голямо жилище в центъра. „Ще започнем начисто“, каза той. Но за мен това място не беше просто тухли и бетон – беше последната връзка с хората, които ме научиха да обичам.

– Не разбираш ли? – казах му една вечер, докато вечеряхме в нашия малък апартамент в „Надежда“. – Ако продам този дом, сякаш изтривам всичко, което са били мама и татко.

– А аз? Аз не съм ли ти важен? – гласът му беше тих, но в него се усещаше нарастващо напрежение. – Вече три години живеем като студенти! Искам дете, искам пространство… Не мога повече така!

Тогава разбрах – за него това беше въпрос на бъдеще, за мен – въпрос на минало. Започнахме да се караме все по-често. Майка му, леля Пенка, също се намеси:

– Момиче, послушай ме! Животът е напред! Какво ще правиш с един празен апартамент? Димитър е прав – мисли за семейството си!

Но аз не можех. Всяка неделя ходех до стария апартамент, поливах цветята на мама, подреждах книгите на татко и сякаш ги усещах до себе си. Там намирах утеха от сивото ежедневие и от умората след работа в счетоводната кантора.

Една вечер Димитър ме чакаше у дома с куфар до вратата.

– Или продаваш жилището до края на месеца, или си тръгвам. Не мога повече да живея между призраци!

Светът ми се срина. Прекарах нощта в апартамента на родителите ми, седях на стария диван и гледах снимките по стените. Спомних си как мама ми плетеше пуловери през зимата, как татко ме учеше да карам колело пред блока. Сълзите не спираха.

На следващия ден отидох при най-добрата си приятелка Мария.

– Не мога да избера, Миме… Ако продам жилището, ще предам родителите си. Ако не го направя – ще загубя Димитър.

– А ти какво искаш? – попита тя тихо.

– Искам всичко да е както преди…

– Това няма как да стане. Но трябва да решиш кое е по-важно за теб сега.

Върнах се у дома със свито сърце. Димитър беше там, седнал на масата с глава в ръцете.

– Обичам те – казах му тихо. – Но не мога да продам апартамента. Не още.

Той ме погледна дълго. В очите му видях болка и разочарование.

– Значи избираш миналото пред мен?

– Не… Избирам себе си. Избирам спомените си. Ако не можеш да го приемеш…

Той стана, взе куфара и излезе. Вратата се затвори бавно след него.

Останах сама. В тишината чух само тиктакането на стенния часовник – същият, който татко поправяше всяка година.

Днес минаха две седмици оттогава. Все още ходя в стария апартамент всяка неделя. Понякога сядам на балкона и гледам към детската площадка долу – там където за първи път паднах от люлката, а мама ме прегърна силно.

Питам се: Колко струва едно минало? Има ли цена споменът за обичта? Може ли любовта към някого да изтрие любовта към тези, които са ни създали?

А вие… бихте ли продали дома на родителите си заради човека до вас?