„Само временно ще е“ – Три години в сянката на собствения си живот

„Мамо, само за няколко седмици ще е, обещавам ти!“, гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше ранна пролет, а аз стоях до прозореца в панелката си в Люлин, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали изобщо имам избор. „Разбира се, Ели, ще помогна“, казах, макар че вътрешно не бях сигурна дали мога да понеса още една тежест.

Така започна всичко. Две седмици, които станаха месец. После още един. После три години. Внуците ми – Петър и Мария – бяха на пет и осем. Сладури, но и източник на безкрайна енергия и шум. Елица започна нова работа в центъра, мъжът ѝ – Ивайло – често беше в командировки. „Мамо, без теб не можем!“, повтаряше тя всеки път, когато се опитвах да намекна, че вече ми е трудно.

В началото се радвах – домът ми се изпълни с живот. Сутрин правех палачинки, после ги водех на детска градина и училище, следобед ги прибирах, помагах с домашните, вечер четях приказки. Но постепенно започнах да усещам как изчезвам. Приятелките ми от пенсионерския клуб спряха да ме канят на разходки и карти – „Ти все си заета с децата“, казваха с усмивка, но и с нотка на упрек.

Една вечер, докато сгъвах дрехите на Мария и Петър, чух как Елица и Ивайло спорят в кухнята:
– Не може все майка ти да ги гледа! – каза Ивайло ядосано.
– А кой? Ти ли ще си вземеш отпуска? – отвърна тя.
– Не е честно спрямо нея! Виж я колко е уморена!
– Тя никога не се оплаква…

Сълзите ми потекоха безшумно. Не се оплаквах, защото не исках да бъда бреме. Но вече не помнех кога за последно бях излязла сама на кафе или бях прочела книга без да ме прекъснат.

Веднъж Петър се разплака, защото не му позволих да гледа телевизия преди вечеря. „Ти не си ми майка!“, изкрещя той. Седнах на леглото до него и го прегърнах:
– Знам, Пепи. Но аз те обичам много.
– Искам мама!

Тогава осъзнах колко съм се изгубила между ролите – баба, майка, домакиня. А къде беше Мария – жената с мечти, с приятели, с хобита?

Една сутрин се събудих с болки в гърба. Не можех да стана от леглото. Елица дойде разтревожена:
– Мамо, добре ли си?
– Не знам… Мисля, че вече не мога така.

Тя ме погледна виновно:
– Прости ми… Толкова съм егоистична понякога.
– Не си… Просто… забравихме за мен.

След този ден започнахме да говорим повече. Елица започна да търси детегледачка за някои дни. Аз започнах да излизам отново с приятелките си – макар и рядко. Но нищо вече не беше същото. Чувствах се празна, сякаш три години съм живяла в сянка.

Сега седя на балкона си и гледам как залязва слънцето над панелните блокове. Чувствам се стара и уморена, но и малко по-свободна. Питам се: Кога една майка има право да каже „стига“? Кога ще спрем да жертваме себе си за другите? Може би никога…

А вие как мислите? Длъжни ли сме винаги да даваме всичко от себе си за семейството? Или има момент, в който трябва да изберем себе си?