Когато свекървата ми се нанесе у дома: История за граници, любов и предателство

– Не мога да повярвам, че просто го направи! – шепнех си, докато гледах как Даниел внася куфарите на майка си през прага на нашия двустаен апартамент в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а въздухът в хола ни беше по-гъст от всякога. Мария, свекърва ми, стоеше с изправен гръб и втренчен поглед, сякаш очакваше овации за появата си.

– Мамо, ще ти хареса тук – каза Даниел с онази негова усмивка, която обикновено ме разтапяше. Сега обаче усещах само как кръвта ми кипва.

– Здравей, Ивана – кимна ми Мария, без да се усмихне. – Надявам се, че няма да съм ви в тежест.

– Разбира се… – промълвих, но думите заседнаха в гърлото ми. Вече бях бременна в осмия месец и всяка промяна ме изкарваше от равновесие. А това не беше просто промяна – това беше нашествие.

Още първата вечер разбрах, че нищо вече няма да е същото. Мария настоя да приготви вечерята: „Така се прави в нашето семейство“, каза тя и измести тенджерите ми от котлоните. Даниел я гледаше с умиление, а аз се чувствах като гостенка в собствения си дом.

– Може би е добре да поговорим за това – опитах се да започна разговор с Даниел след вечеря.

– За кое? Мама просто ще остане докато се оправи след операцията на крака. Не е ли нормално? – отвърна той, без да ме погледне.

– Но ти не ме попита… – прошепнах.

– Не мислех, че ще имаш нещо против. Тя е част от семейството ни.

Тази нощ не мигнах. Чувах как Мария се разхожда из коридора, как подрежда чашите по свой вкус и мести обувките ни. На сутринта вече беше извадила всички мои подправки от шкафа и ги беше подредила „по-логично“.

Седмиците минаваха, а напрежението растеше. Мария коментираше всичко – от избора ми на дрехи до начина, по който сгъвам пелените на бебето. „Едно време жените не се оплакваха толкова“, казваше тя често. Даниел все по-рядко заставаше на моя страна. „Майка ми просто иска най-доброто за нас“, повтаряше той.

Една вечер, докато плачех тихо в банята, чух как Мария казва на Даниел:

– Ивана е много чувствителна. Трябва да й покажеш кой е мъжът в къщата.

Сърцето ми се сви. Бях сама срещу двама души в собствения си дом. Започнах да се съмнявам в себе си: дали наистина съм прекалено чувствителна? Или просто защитавам границите си?

Раждането на дъщеря ни Лилия донесе кратко примирие. Мария беше неотлъчно до мен в болницата, но вместо подкрепа усещах контрол. „Дай ми бебето, ти си уморена“, „Не го дръж така, ще го разглезиш“, „Трябва да кърмиш по-често“ – всяка дума беше като игла под кожата ми.

Една сутрин не издържах:

– Мария, моля те, остави ме сама с Лилия поне за час!

Тя ме изгледа така, сякаш съм я обидила смъртно.

– Аз само помагам! Ако не беше аз, кой знае как щеше да се справиш!

Даниел влезе точно в този момент и видя сълзите ми.

– Защо винаги трябва да има драма? – въздъхна той. – Мама прави всичко за нас.

– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? – извиках през сълзи.

Тогава разбрах: ако не поставя граници сега, никога няма да имам свой дом. Започнах да настоявам Мария да уважава личното ни пространство. Тя се обиди и започна да говори на Даниел зад гърба ми. Вечерите станаха ледени. Даниел все по-често оставаше до късно на работа или излизаше с приятели.

Една вечер го попитах:

– Обичаш ли ме още?

Той замълча дълго:

– Не знам… Всичко стана толкова сложно.

Светът ми се срина. Останах сама с Лилия и с усещането, че съм изгубила всичко – мъжа си, дома си, себе си. Мария продължаваше да живее при нас още месеци наред, докато един ден не издържах и казах на Даниел:

– Или тя си тръгва, или аз!

Той избра майка си.

Сега живея сама с Лилия в малък апартамент под наем в Надежда. Понякога нощем се чудя: Кога една жена губи дома си? Когато някой друг прекрачи прага или когато собствените й граници бъдат прегазени? Кажете ми – колко далеч бихте стигнали вие заради любовта и себеуважението си?