Завещанието, което разкъса семейството ми

– Как можа, мамо? – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си пожълтелия лист. Завещанието. Всичко – апартаментът в Лозенец, вилата в Боровец, дори старият ни москвич – всичко беше оставено на брат ми, Димитър. Аз… аз не фигурирах никъде.

Седях на кухненската маса, а срещу мен майка ми – Мария – гледаше през прозореца към сивия двор. Беше късен ноември, а въздухът миришеше на мокра пръст и неизказани думи. В стаята цареше тишина, която тежеше повече от всяка кавга.

– Не е това, което мислиш, Ива – прошепна тя, без да ме погледне.

– Какво тогава? – гласът ми се изви на писък. – Защо? Какво съм направила, че да не заслужавам нищо? Нима цял живот съм била просто сянка?

Димитър стоеше до вратата, стиснал юмруци. Погледна ме с онзи негов поглед – смесица от вина и страх. Опита се да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

– Ива… – започна той, но аз го прекъснах.

– Не! Не искам да слушам оправдания. Искам истината! Защо всичко е за теб? Защо аз не съществувам за нея?

Майка ми се обърна бавно към мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, които не позволяваше да се търкулнат.

– Не разбираш… Ти винаги беше силната. Винаги се справяше сама. Димитър… той…

– Той какво? – прекъснах я отново.

– Той има нужда от подкрепа. Ти имаш семейство, работа, дом. Той… той още търси себе си.

– Това е оправдание! – извиках. – Не може цял живот да се върти около него! А аз? Аз съм невидима ли?

Димитър наведе глава. Помня как като деца винаги го защитавах от хулиганите в училище. Как майка ни му носеше чай в леглото, когато беше болен, а мен ме пращаше да купя лекарства. Винаги той беше центърът на вселената ѝ.

– Не е честно… – прошепнах и усетих как гласът ми се пречупва.

Майка ми стана и дойде до мен. Погали ме по косата така, както не беше правила от години.

– Ива, ти си моята гордост. Но Димитър… той е моето притеснение. Моля те, опитай се да разбереш.

– Не мога – отвърнах студено. – Не и сега.

Излязох навън. Вятърът ме блъсна в лицето, а сълзите ми замръзнаха по бузите. Вървях без посока из квартала, докато не стигнах до детската площадка, където някога играехме с Димитър. Седнах на люлката и се загледах в празното пространство пред себе си.

Вечерта се прибрах вкъщи при мъжа си – Георги. Той ме прегърна без думи. Разказах му всичко.

– Може би майка ти просто се страхува за брат ти – каза тихо той.

– А за мен кой ще се погрижи? – попитах през сълзи.

Следващите дни минаха като в мъгла. Не вдигах телефона на майка ми. Димитър ми писа няколко пъти: „Моля те, прости ми.“ „Не съм искал това.“ „Обичам те.“ Не му отговорих.

На третия ден майка ми дойде у нас. Стоеше на прага като сянка от миналото.

– Може ли да поговорим? – попита тихо.

Поканих я вътре. Седнахме една срещу друга в хола. Тя извади стара снимка – аз и Димитър на морето, усмихнати до ушите.

– Помниш ли този ден? – попита тя.

Кимнах мълчаливо.

– Тогава разбрах колко различни сте двамата. Ти винаги държеше ръката му, водеше го напред. Аз… аз се страхувах какво ще стане с него без теб или без мен.

– А ти някога помисли ли какво ще стане с мен без теб? – попитах тихо.

Тя се разплака. За първи път я видях толкова уязвима.

– Прости ми, Ива. Може би сбърках. Може би трябваше да говоря повече с теб, да ти обясня страховете си…

– Може би трябваше просто да ме обичаш така, както обичаш него – казах аз и почувствах как тежестта в гърдите ми леко намалява.

Тя ме прегърна силно. За миг усетих онази топлина от детството си, когато вярвах, че нищо лошо не може да ни раздели.

След седмица майка ми промени завещанието си. Раздели всичко по равно между мен и Димитър. Но раната остана.

Днес често се питам: защо родителите ни понякога обичат различно децата си? И дали някога ще спрем да търсим одобрението им, дори когато вече сме пораснали?