Един стар четка и тишината между нас

— Пак ли си там, Мария? — гласът на майка ми проряза тишината като нож. Стоях в дядовата шап и държах в ръцете си нещо, което не бях докосвала никога преди — стара четка, с изтъркани косми и дръжка, на която времето бе оставило белези. Боята по нея беше изсъхнала, но в този момент тя ми се стори като вълшебна пръчка.

— Само гледам, мамо — отвърнах тихо, но тя вече беше до мен. Очите ѝ — уморени, сиви, винаги подозрителни към всичко, което не носи пари или хляб на масата.

— Изкуството не е за нас, Мария. Това са глупости. Виждаш ли тази къща? Виждаш ли ръцете ми? — тя ги показа — напукани, с мазоли от работа на полето. — С тези ръце се живее, не с четки и бои.

Не казах нищо. Вътре в мен се бореха две сили — едната искаше да ѝ се подчиня, другата искаше да изкрещя. Но аз винаги избирах тишината. Тишината между нас беше като стена — невидима, но непреодолима.

Вечерта седях на леглото си и гледах тавана. Четката лежеше под възглавницата ми — тайна, която пазех като съкровище. Спомних си дядо — как рисуваше пейзажи по стените на старата ни къща. Майка ми никога не му прости това „разточителство“. След смъртта му всичко свързано с изкуството стана забранено.

На следващия ден, докато майка ми беше на полето, извадих стара тетрадка и започнах да рисувам. Ръцете ми трепереха, но с всяко движение усещах как нещо в мен се отпуска. Нарисувах нашата къща — такава, каквато я виждах само аз: с цвят, със светлина, с надежда.

— Какво правиш? — гласът на брат ми Петър ме стресна. Той беше по-малък от мен с две години, но вече работеше с майка ни.

— Нищо… просто драскам.

— Ако мама види…

— Знам — прекъснах го. — Моля те, не казвай.

Той кимна и излезе. В очите му видях страх и нещо като съжаление. Знаех, че няма да ме издаде, но и че няма да ме разбере.

С времето рисунките ми станаха повече. Скривах ги навсякъде — под дюшека, в старата печка, дори в буркани от компот. Всяка вечер ги разглеждах тайно и си представях друг живот — живот, в който майка ми се усмихваше и казваше: „Гордея се с теб.“

Но този живот беше само в главата ми.

Една сутрин майка ми ме хвана. Намери една от рисунките ми докато търсеше стари дрехи за парцали.

— Това ли правиш, когато трябва да помагаш? — гневът ѝ беше леден. — Срам ме е от теб! Хората ще говорят! Какво ще кажат съседите?

Опитах се да ѝ обясня, че това ме прави щастлива, че имам нужда от нещо мое. Но думите заседнаха в гърлото ми като трън.

— Щастие? Щастието е да имаш хляб! Да не те сочат с пръст! — тя скъса рисунката пред очите ми. Почувствах се гола и беззащитна.

След този ден всичко се промени. Майка ми ме гледаше още по-студено. Петър избягваше да говори с мен. Селото започна да шушука — „Мария пак си въобразява“, „Ще я видим докъде ще стигне“.

Единственият човек, който ме разбираше, беше баба ми Ана. Тя живееше сама в края на селото и често ѝ носех хляб или мляко.

— Знам какво криеш — каза тя една вечер, когато ѝ занесох топла супа.

— Не знаеш…

— Знам повече от майка ти. И аз мечтаех някога. Не позволявай на никого да ти вземе мечтите.

Тези думи ме държаха жива през най-тежките дни. Започнах да рисувам още по-упорито — върху камъни край реката, върху стари дъски зад къщата на баба. Всяка рисунка беше бунт срещу тишината между мен и майка ми.

Един ден в селото дойде художник от града — организираха изложба в читалището. Баба ми настоя да занеса някои от рисунките си.

— Ще ме убиеш! — прошепна майка ми, когато разбра.

— Мамо… само веднъж… Моля те…

Тя ме изгледа така, сякаш съм я предала най-жестоко.

Вечерта на изложбата залата беше пълна. Хората минаваха покрай моите рисунки и шепнеха. Някои се подсмихваха, други гледаха с интерес. Художникът дойде при мен:

— Имаш талант, Мария. Не спирай да рисуваш.

Почувствах се жива за първи път от години.

Майка ми не дойде на изложбата. Когато се прибрах вкъщи, тя седеше до прозореца и гледаше в тъмното.

— Защо не можеш просто да бъдеш като всички? — прошепна тя.

— Защото не съм като всички… Мамо, аз съм твоя дъщеря, но съм и себе си.

Тя не отговори. Тишината между нас беше по-дълбока от всякога.

Сега пиша тази история от малката си стая в София. Работя като сервитьорка през деня и рисувам през нощта. Майка ми още не може да приеме избора ми, но понякога получавам писма от баба: „Гордея се с теб.“

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Дали някога ще бъда приета такава, каквато съм? Или тишината между нас ще остане завинаги?