Когато мъжът ми ми подаде сметка: Изповедта на една българска съпруга

„Това е за тока, това за храната, а това — за детските дрехи.“ Гласът на Петър е равен, почти безчувствен, докато ми подава листа. Стоя с мокри ръце над мивката, а капките вода се стичат по пръстите ми и падат върху сметката, която той държи. Поглеждам го невярващо — очите му са студени, устните стиснати.

„Какво е това, Петре?“ — гласът ми трепери, но се опитвам да не покажа колко ме боли.

„Сметка. За последните три месеца. Мисля, че е време да си изясним кой какво дава в този дом.“

В този миг сякаш някой ме удря в стомаха. Винаги сме живели скромно — аз работя като учителка в детска градина, той е шофьор на камион. Парите никога не са ни стигали, но винаги сме се справяли заедно. Или поне така си мислех.

Сядам на масата и разглеждам листа. Всичко е описано до стотинка: бензинът за колата, сметките за ток и вода, покупките от супермаркета, дори новите чорапи за дъщеря ни Мария. До всяка сума има малка отметка — „Петър“ или „Ирина“. Моята колона е почти празна.

„Това ли сме станали? Счетоводители?“ — прошепвам.

Петър не отговаря. Сяда срещу мен и започва да си реже салам за вечеря. Мълчанието между нас е по-тежко от всяка караница.

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и слушам равномерното му дишане. Спомням си първите ни години — как се смеехме на глупави неща, как мечтаехме за собствен дом и голямо семейство. Кога се изгубихме? Кога парите станаха по-важни от прегръдките?

На следващия ден в детската градина не мога да се съсредоточа. Децата ме дърпат за ръкава, искат да им чета приказки, но аз мисля само за сметката. Колежката ми Даниела ме поглежда загрижено:

„Ирина, добре ли си? Изглеждаш пребледняла.“

„Петър ми подаде сметка за живота ни…“ — думите излитат от устата ми преди да успея да ги спра.

Даниела ахва:

„Това е лудост! Как може така? Вие сте семейство!“

„Явно вече не сме…“ — прошепвам.

Вечерта се прибирам и намирам Петър пред телевизора. Мария рисува на пода.

„Петре, трябва да поговорим.“

Той не откъсва поглед от екрана:

„Няма какво да говорим. Всеки трябва да си знае мястото.“

Гневът избухва в мен:

„Мястото ми? Аз съм майката на детето ти! Готвя, чистя, грижа се за всички! Това не струва ли нищо?“

Той ме поглежда с умора:

„Всички работим. Вече не можем да си позволим някой да носи целия товар.“

Сълзите ми напират, но ги преглъщам. Не искам Мария да вижда майка си слаба.

Следващите дни минават в ледено мълчание. Говорим само за най-необходимото — кой ще вземе Мария от градина, кой ще плати сметките. Вечерите са самотни, дори когато сме в една стая.

Една събота майка ми идва на гости. Вижда напрежението във въздуха и ме дърпа в кухнята:

„Какво става, Ири? Не сте ли добре?“

Разказвам ѝ всичко. Тя въздиша тежко:

„Мило дете, бракът не е търговия. Ако започнете да мерите кой колко дава, ще загубите всичко.“

Но какво да правя? Да приема унижението? Да се боря? Или да си тръгна?

Една вечер Мария идва при мен с рисунка — нарисувала е трима ни хванати за ръце.

„Мамо, защо тати вече не ни прегръща?“

Сърцето ми се къса. Прегръщам я силно и ѝ обещавам, че всичко ще бъде наред.

На следващия ден събирам смелост и сядам срещу Петър:

„Не мога повече така. Ако ще живеем като съквартиранти, по-добре всеки по своя път.“

Той ме гледа дълго, после навежда глава:

„Не искам да те губя… Просто се чувствам изтощен. Все едно всичко е на мой гръб.“

За първи път от месеци говорим открито. Разказвам му колко самотна се чувствам, колко ме боли от неговото отчуждение.

Започваме бавно да търсим път един към друг — с малки жестове, с повече разговори. Не е лесно. Доверието трудно се връща.

Понякога още усещам страха — дали няма пак да извадим сметките? Дали любовта може да оцелее сред толкова обиди?

Питам се: Колко струва едно семейство? И кога забравихме, че най-ценното не се мери в пари?