Майка ми помогна на бившата ми жена, но отказва да помогне на сегашната ми съпруга

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на панелката в Люлин. В ръцете си държах куфарите, а до мен стоеше Мария – новата ми съпруга, с очи пълни със сълзи.

Майка ми, Стоянка, не трепна. Само ме изгледа строго и каза:
– Не мога да ви приема. Тук вече живеят Деси и малкият Сашко. Нямам място за вас.

Сърцето ми се сви. Деси – бившата ми жена – и синът ни бяха намерили подслон при майка ми, докато аз и Мария се лутахме из София, търсейки квартира, която не можем да си позволим. В този момент осъзнах колко дълбоко съм затънал.

Винаги съм бил майчиният син. След като баща ми почина от инфаркт, когато бях на 14, останахме само двамата. Майка ми работеше като санитарка в болницата и правеше всичко възможно да не ни липсва нищо. Когато се ожених за Деси, тя я прие като дъщеря. Но след пет години брак, безкрайни кавги и една изневяра от моя страна, всичко се разпадна.

Разводът беше грозен. Деси поиска издръжка за Сашко, а аз – без стабилна работа след съкращенията във фирмата – едва свързвах двата края. Признавам, не винаги плащах навреме. Понякога изобщо не плащах. Мислех си, че ще ми прости – нали все пак съм баща на детето ѝ.

След година срещнах Мария – млада учителка от Плевен, дошла в София за по-добър живот. Влюбих се до уши. Реших, че заслужавам ново начало. Но животът не прощава лесно старите грешки.

– Мамо, моля те… – прошепнах. – Нямаме къде да отидем. Мария е бременна…

Майка ми се разплака. За първи път я видях толкова безсилна.
– Не мога да изхвърля Деси и Сашко на улицата! Ти си мъжът тук! Трябваше да мислиш за това по-рано! Какво ще кажат хората? Как ще гледам внука си в очите?

Мария стисна ръката ми.
– Хайде да тръгваме…

Излязохме на стълбището. Вратата се затвори зад нас с глух трясък. Чувствах се предаден и виновен едновременно.

Следващите седмици бяха кошмар. Спахме по приятели, после в една евтина квартира в Надежда с мухъл по стените и студена вода. Мария плачеше всяка вечер.
– Защо майка ти не ме харесва? – питаше ме тя. – Аз какво съм ти виновна?

Не знаех какво да ѝ кажа. Истината беше, че майка ми никога не прие Мария напълно. Виждаше в нея причината за разрухата на старото ни семейство, макар вината да беше моя.

Една вечер получих съобщение от Деси: „Сашко е болен. Майка ти е до него цяла нощ.“

Сърцето ми се сви от вина. Не бях до сина си, не можех да помогна дори финансово. А майка ми – въпреки всичко – беше там.

Опитах се да говоря с нея отново.
– Мамо, моля те… Мария е в осмия месец. Не можем повече така…

Тя само въздъхна:
– Ти избра този път, Георги. Аз ще помагам на Деси и Сашко, защото те нямат никого освен мен. Ти имаш Мария – бъди мъж и се грижи за семейството си.

В този момент усетих как пропадам в бездната на собствените си решения. Спомних си всички онези моменти, когато можех да направя повече за Деси и Сашко – да платя навреме издръжката, да бъда по-добър баща…

Мария роди момиченце – Виктория. Радостта беше примесена с тревога: нямахме пари за памперси, а квартирата беше все по-студена. Майка ми не дойде в болницата.

Една вечер седяхме тримата на масата – аз, Мария и малката Вики – когато телефонът звънна. Беше майка ми.
– Георги… Сашко пита за теб. Искаш ли да дойдеш да го видиш?

Отидох сам. Влязох в стария апартамент и видях Сашко – слабичък, с тъмни кръгове под очите.
– Тате… ще дойдеш ли пак? – попита ме тихо.

Погалих го по главата и усетих как сълзите напират в очите ми.
– Ще дойда, сине… Обещавам.

Когато излизах, майка ми ме спря в коридора:
– Георги… Не те мразя. Просто трябваше да пораснеш по-рано.

Върнах се при Мария с тежест в гърдите. Тя ме прегърна без думи.

Сега стоя пред прозореца на нашата малка стая и гледам как снегът покрива София. Чудя се: заслужавам ли прошка? Може ли човек да поправи грешките си или някои рани остават завинаги?

Какво бихте направили на мое място? Ще намеря ли някога път обратно към семейството си?