Любов на втори опит: Когато дъщеря ми не вярва в моето щастие
– Мамо, не мога да повярвам, че си толкова наивна! – гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато държеше чашата с чай така силно, че пръстите ѝ побеляха.
Стоях срещу нея, с ръце, които леко трепереха, и се опитвах да намеря думи. На 57 години, след двайсет години самота и безброй вечери, прекарани пред телевизора с котката ми Мая, най-накрая бях срещнала някого, който ме караше да се усмихвам отново. Иво беше топъл, внимателен, носеше ми цветя без повод и ме слушаше така, както никой друг не беше правил. Но Мария виждаше само опасност.
– Той просто иска парите ти! – настояваше тя. – Мамо, ти си добра жена, но не разбираш какви хора има навън. Не го познаваш достатъчно!
– Мария, моля те… – прошепнах. – Не можеш ли просто да се радваш за мен? Не съм се чувствала толкова жива от години.
Тя избухна в смях – горчив, отчаян смях. – Точно това ме плаши! Ти си заслепена! Помниш ли какво стана с татко? Помниш ли как ни остави заради онази жена от Пловдив? Ти пак ще страдаш!
Сълзите напираха в очите ми. Споменът за предателството на съпруга ми все още болеше, въпреки че бяха минали толкова години. Но Иво не беше като него… Или поне така вярвах.
Вечерта седях сама на балкона и гледах светлините на София. Вятърът носеше мириса на липа и спомени от младостта ми. Чудех се дали Мария е права. Дали наистина съм заслепена от самота? Или просто заслужавам малко щастие?
На следващия ден Иво дойде с кутия бонбони и усмивка.
– Как си, слънце? – попита той и ме прегърна.
– Иво… – започнах колебливо. – Мария мисли, че… че ти си с мен заради парите ми.
Той се засмя тъжно и хвана ръцете ми.
– Знам, че е трудно за нея. Но аз те обичам, Лиляна. Не заради апартамента ти или пенсията ти. Ако искаш, ще подпиша какъвто и да е брачен договор.
Думите му ме успокоиха, но тревогата остана като камък в стомаха ми.
След седмица Мария дойде с папка документи.
– Проверих го – каза тя без поздрав. – Няма постоянна работа, сменял е адреси, има дългове към банки. Мамо, моля те!
Почувствах се предадена от собственото си дете. – Следиш го? Това ли заслужавам?
– Заслужаваш истинска любов! – извика тя през сълзи. – Не някой, който ще те използва!
В този момент разбрах колко дълбоко е недоверието между нас. Не само към Иво, а към самата мен – към способността ми да избирам правилно.
Седмици наред вкъщи цареше ледена тишина. Мария спря да ми звъни. Внукът ми Даниел не идваше вече на гости в неделя. Чувствах се разкъсана между двама души, които обичах най-много на света.
Една вечер Иво ме заведе в малък ресторант в Лозенец. Свещите хвърляха топла светлина по лицето му.
– Лили – каза той тихо, – ако трябва да те загубя заради това недоверие… ще си тръгна.
Сълзите потекоха по бузите ми. – Не искам да те губя… но не искам и да изгубя Мария.
Той стисна ръката ми. – Понякога трябва да избереш себе си.
На следващата сутрин написах писмо до Мария:
„Дъще, знам, че ме обичаш и се страхуваш за мен. Но аз съм възрастна жена и имам право да бъда щастлива. Ако сгреша – ще понеса последствията. Но ако не опитам… ще съжалявам цял живот.“
Минаха месеци преди Мария да ми прости. В деня на сватбата ни с Иво тя стоеше в края на залата със скръстени ръце и навъсено лице. Но когато ме видя щастлива, очите ѝ омекнаха.
След време започна да идва пак у дома. Внукът ми Даниел се смееше в скута на Иво, а аз най-накрая почувствах мир в сърцето си.
Понякога вечер питам себе си: Дали направих правилния избор? Дали човек има право на щастие дори когато това боли най-близките му? Как бихте постъпили вие?