Бившият ми съпруг купи апартамент на сина ни, а новата му жена не спира да се меси

— Не мога да повярвам, че пак се карате за това! — гласът на Даниел отекна в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Петър стоеше до прозореца, с ръце в джобовете, а Гергана — новата му жена — седеше на масата с изкуствено усмихнато лице.

— Просто казвам, че апартаментът не е подходящ за момче на неговата възраст — каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си живот. — Може би трябваше да обсъдим това заедно.

Петър въздъхна тежко. — Гергана, това е решение между мен и Мария. Даниел е нашият син.

— Но аз съм част от това семейство! — настоя тя. — Искам най-доброто за всички.

В този момент си спомних първите години с Петър. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че нищо не може да ни раздели. Родителите му ме приеха като дъщеря. Майка му, леля Катя, често ми носеше домашни сладкиши и ми разказваше истории от младостта си. Дори след развода ни останахме близки. Но сега всичко се промени.

След раздялата ни Петър бързо намери утеха в Гергана — амбициозна жена с остър език и още по-остро чувство за собственост. В началото се опитвах да не обръщам внимание на нейните забележки, но когато Петър реши да купи апартамент на Даниел за рождения му ден, Гергана започна да се държи така, сякаш това е лична обида срещу нея.

— Мамо, не искам да се карате заради мен — прошепна Даниел по-късно същия ден, когато останахме сами в колата. — Просто искам всички да сме спокойни.

Погалих го по косата. — Знам, мило мое. Но понякога възрастните забравят кое е най-важното.

Седмици наред Гергана намираше поводи да се оплаква: кварталът бил шумен, апартаментът бил твърде малък, мебелите били евтини. Веднъж дори предложи да продадем апартамента и да купим друг — „по-подходящ“, както тя каза. Петър изглеждаше объркан и уморен от постоянните й претенции.

— Не мога повече така! — избухна той една вечер по телефона. — Опитвам се да направя нещо хубаво за Даниел, а тя ме обвинява във всичко!

— Трябва да поставиш граници, Петре — казах тихо. — Това е нашето дете.

— Знам… но не искам още един развод.

В този момент осъзнах колко дълбоко са се променили нещата между нас. Вече не бяхме семейство, а две отделни вселени, свързани само от любовта към едно момче.

Леля Катя беше единствената, която разбираше болката ми. Срещахме се тайно в малкото й жилище в „Люлин“, където тя ми правеше чай от липа и ме слушаше без да съди.

— Гергана е несигурна жена — каза тя веднъж. — Страхува се, че ще загуби Петър, ако ти и Даниел останете близки с него.

— Но защо трябва да страда детето? — попитах отчаяно.

— Защото възрастните често мислят първо за себе си.

Даниел започна да се затваря в себе си. В училище оценките му спаднаха, а вечер стоеше сам в стаята си и слушаше музика. Опитвах се да говоря с него, но той само поклащаше глава и казваше: „Добре съм“.

Една вечер го чух да плаче. Влязох тихо в стаята му и го прегърнах.

— Всичко ще се оправи, мамо? — попита той с треперещ глас.

— Ще направя всичко възможно — обещах му, макар че самата аз не вярвах в думите си.

Скоро след това Гергана организира семейна вечеря „за сплотяване“. Покани всички: мен, Петър, Даниел и леля Катя. Още щом прекрачих прага на дома им в „Младост“, усетих напрежението във въздуха. Гергана беше подготвила богата трапеза и изкуствена усмивка.

— Надявам се тази вечер да поговорим открито за бъдещето на Даниел — започна тя веднага щом седнахме.

Петър изглеждаше смазан от умора. Леля Катя мълчеше със свити устни.

— Мисля, че трябва всички решения за него да взимаме заедно — продължи Гергана. — Все пак аз също съм част от живота му.

— Но ти не си му майка! — избухнах аз без да се усетя. — Никой не ти отрича правото да участваш, но има граници!

Настъпи тишина. Даниел стана рязко от масата и излезе навън. Петър ме погледна умолително:

— Моля ви… стига вече.

Тази вечер разбрах, че няма лесно решение. Семейството ни беше разбито на парчета и никой не знаеше как да ги събере отново.

Сега седя сама в апартамента си и гледам снимките от миналото. Питам се: Кога любовта между хората се превръща в битка за власт? И има ли изобщо победители в тази война?