Докато не го напусне, няма да получи и стотинка от нас: Историята на една майка, разкъсвана между любовта и разочарованието

– Пак ли ти трябва пари, Ели? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях до кухненската маса, стиснала телефона така, сякаш можех да изтръгна от него отговорите, които търсех вече месеци наред.

– Мамо, моля те… – дъщеря ми въздъхна от другата страна. – Просто този месец е по-трудно. Децата са болни, а Тони…

– Тони пак ли не работи? – прекъснах я. Вече не броях колко пъти съм задавала този въпрос. – Докога ще го търпиш? Докога ще се мъчиш сама?

Чух как Ели преглъща сълзите си. Знаех този звук – беше като нож в сърцето ми. Но вече не можех да продължавам така. От година насам тя се въртеше в омагьосан кръг: той сменяше работа след работа, все нещо не му харесваше, все някой друг беше виновен. А тя – с две малки деца на ръце, на майчинство, с изтощени очи и угаснала усмивка.

– Мамо… – прошепна тя. – Не е толкова лесно…

– Знам, че не е лесно! – извиках. – Но не мога повече! Не мога да гледам как се съсипваш заради него! Докато не го напуснеш, няма да получиш и стотинка от нас. Чу ли ме?

Настъпи тишина. После чух само тихото й хлипане и затворих телефона. Ръцете ми трепереха. Седнах на стола и зарових лице в дланите си. Как стигнахме дотук?

Когато Ели се омъжи за Тони, всички бяхме щастливи. Той беше чаровен, усмихнат, обещаваше светло бъдеще. Родителите му бяха обикновени хора от Пловдив, работливи и честни. Но още след първата година започнаха проблемите: ту го уволняваха, ту сам напускаше. Все имаше оправдание – шефът бил гадняр, колегите го прецаквали, заплатата била ниска.

Аз и мъжът ми – Иван – помагахме с каквото можем: пари за сметки, дрехи за децата, храна. Но с времето започнахме да усещаме как Тони се отпуска все повече. Седеше си вкъщи, гледаше телевизия или играеше на компютъра, докато Ели тичаше между бебето и домакинството.

– Не може така! – каза Иван една вечер, когато поредният плик с пари замина към тях. – Той се възползва от теб и от нас! Ако продължаваме да им помагаме, никога няма да поеме отговорност.

– А Ели? – попитах аз със сълзи в очите. – Да я оставим да се мъчи?

– Понякога трябва да я оставим да падне, за да се изправи сама – отвърна той тежко.

Седмици наред спорехме. Аз не можех да понеса мисълта децата ми да гладуват или да нямат топли дрехи през зимата. Но Иван беше непреклонен: „Докато не го напусне, няма да получи и стотинка от нас.“

Всяка вечер мислех за Ели. Спомнях си как като малка се сгушваше в мен след лош сън и ме молеше да я защитя от чудовищата под леглото. А сега чудовището беше истинско – мързелът и безотговорността на собствения й мъж.

Една неделя реших да отида при тях без предупреждение. Когато влязох в апартамента им в Люлин, ме посрещнаха разхвърляни играчки и миризма на прегоряла супа. Ели беше бледа и уморена; малката Мария плачеше в креватчето си, а Петър стоеше пред телевизора с дистанционно в ръка.

– Здравейте – казах тихо.

Тони дори не се обърна.

– Мамо… – Ели ме прегърна силно.

– Как сте? – попитах я.

– Добре сме… – излъга тя.

– А ти защо не помагаш на жена си? – обърнах се към Тони.

Той сви рамене:

– Търся работа… ама няма нищо свястно.

– Има работа за всекиго! Просто трябва желание! – гласът ми трепереше от гняв.

Ели ме дръпна настрани:

– Мамо, моля те… Не започвай пак… Не е толкова просто…

– Не е просто, защото ти го правиш лесно за него! Ако спреш да го оправдаваш, може би ще порасне!

Тя избухна в сълзи:

– Аз го обичам! Не мога просто да го изхвърля! Децата имат нужда от баща си!

– А ти? Ти имаш ли нужда от себе си? От спокойствие? От помощ?

Върнах се вкъщи със свито сърце. През нощта не можех да спя. Чувах гласа на Ели в главата си: „Аз го обичам…“ Но любовта не трябваше ли да бъде взаимна? Не трябваше ли той поне малко да се бори за нея?

На следващия ден Иван ме хвана за ръката:

– Мария, трябва да сме твърди. Ако продължим така, ще съсипем живота й.

Седмици минаха без да се обаждам на Ели. Болеше ме всяка минута мълчание. Понякога виждах снимки във Фейсбук: тя с децата в парка, усмихната насила; Тони все така на заден план.

Една вечер телефонът звънна:

– Мамо… – гласът й беше тих и отчаян. – Може ли да дойда при вас за малко?

Сърцето ми подскочи:

– Разбира се! Винаги!

Дойде с децата на следващия ден. Беше отслабнала още повече; очите й бяха червени от плач.

– Не издържам вече… – прошепна тя. – Опитах всичко… Говорих с него… Молих го… Но той не се променя…

Прегърнах я силно:

– Гордa съм с теб! Знам колко ти е трудно… Но заслужаваш повече!

Тази вечер седяхме тримата около масата: аз, Иван и Ели. За първи път от години видях надежда в очите й.

Сега знам: понякога най-голямата любов е тази, която ни кара да пуснем ръката на детето си, за да може то само да намери пътя си.

Но дали направих правилното? Дали болката през тези месеци ще й помогне или ще остави белег завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?