Мъжът ми, сянката в нашия дом: Винаги при майка си или заровен в работа

„Пак ли ще вечеряш при майка си?“ – гласът ми трепери, докато държа телефона до ухото си. Чувствам как гневът и отчаянието се борят в гърдите ми. Димитър въздъхва от другата страна: „Ели, тя е сама. Не мога да я оставя така.“

Седя на кухненската маса, а около мен се разстила тишината на празния апартамент. Бебето спи в другата стая, а аз се чудя кога за последно вечеряхме заедно като семейство. Откакто се роди Мария, всичко се промени. Димитър или е на работа до късно, или е при майка си в Люлин. Вкъщи идва само да се преоблече и да вземе чисти дрехи.

Преди година бяхме други хора. Смяхме се, мечтаехме за бъдещето, планирахме пътувания до морето и разходки из Витоша. Сега дори не помня кога последно ме прегърна истински. Майчинството ме завари неподготвена – не заради грижите за Мария, а заради самотата, която ме обгърна като тежко одеяло.

Майка ми често ми казва: „Това е временно, Ели. Като порасне детето, всичко ще се нареди.“ Но аз не вярвам вече на утешителни думи. Приятелките ми ме канят на кафе, но как да им обясня, че се чувствам като вдовица с жив съпруг?

Една вечер, докато люлея Мария и гледам през прозореца към светлините на града, чувам как ключът щраква в ключалката. Димитър влиза тихо, сякаш не иска да го забележа.

– Здрасти – казва той и избягва погледа ми.
– Ще останеш ли тази вечер? – питам с надежда.
– Не знам… Утре имам важна среща, трябва да подготвя документи.

Сълзите ми напират, но ги преглъщам. Не искам да му давам още повод да избяга.

На следващия ден решавам да отида до майка му. Влизам в стария панелен апартамент и я намирам да бели картофи в кухнята.

– Здравей, Ели! Как е Мария? – пита тя с престорена загриженост.
– Добре е. Димитър пак ли ще вечеря тук?
– Ами… той си е момчето ми. Само аз мога да му сготвя истинска мусака – усмихва се тя и ме гледа победоносно.

Чувствам се като натрапница в собствения си живот. Връщам се у дома с Мария и плача безутешно. Защо никой не вижда болката ми? Защо мъжът ми предпочита компанията на майка си пред нашето семейство?

Дните минават в рутина – памперси, каша, разходки в парка с други майки, които също крият умората и разочарованието зад усмивки. Вечерите са най-тежки. Понякога Димитър идва късно, ляга до мен без дума и заспива веднага.

Една нощ не издържам:
– Димитре, така не може повече! Чувствам се сама! Имаме дете, а ти си винаги някъде другаде!
Той ме поглежда уморено:
– Ели, ти не разбираш… Майка ми е сама откакто татко почина. Работата ме убива, но трябва да издържаме семейството…
– А аз? Аз не съм ли ти семейство? Мария?
– Не преувеличавай! Всички жени минават през това. Ще свикнеш.

Тези думи ме пронизват като нож. Свикнах ли? Или просто се отказах да се боря?

Започвам да пиша дневник. В него изливам всичко – болката, гнева, надеждите си. Понякога си представям как събирам багажа и тръгвам нанякъде с Мария. Но после ме обзема страх – как ще се справя сама? Какво ще кажат хората? Майка ми? Съседите?

Една сутрин получавам съобщение от приятелката ми Яна: „Ели, хайде да излезем! Имаш нужда от въздух.“ Оставям Мария при майка ми и излизаме в Борисовата градина. Яна ме гледа сериозно:
– Трябва да говориш с него открито. Да му кажеш всичко – без обвинения, само как се чувстваш.
– Опитвах… Не чува.
– Тогава реши – ще чакаш ли той да се промени или ще вземеш живота си в ръце?

Връщам се у дома с тежко сърце. Сядам срещу Димитър вечерта:
– Искам семейна терапия. Ако нещо не се промени, не знам дали ще издържа.
Той ме гледа изненадано:
– Ти сериозно ли? Това са глупости!
– Не са глупости! Аз съм на ръба! Или опитваме заедно, или…

Той мълчи дълго. За първи път виждам страх в очите му.

Не знам какво ще стане утре. Може би ще останем заедно, може би не. Но вече знам – заслужавам повече от сянка в собствения си дом.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят с призраци вместо със съпрузи? Колко още ще търпим преди да поискаме истински живот?