Горчивата истина за семейството: Когато парите са по-важни от любовта

— Не мога да повярвам, че го правиш, Николай! — гласът ми трепереше, докато стисках в ръце пожълтелите снимки на нашето семейство. Стояхме в хола на апартамента на родителите ни, където миризмата на старо кафе и прах сякаш беше пропита с всички наши спомени. Брат ми стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му беше студен и пресметлив.

— Какво искаш да направя, Мария? Да оставим всичко да се разпадне? Този апартамент, къщата в село… Само разходи са. Майка я няма вече. Татко… — той замълча за миг, после сви рамене. — Татко е в дома. Няма да се върне.

— Не говори така за него! — прекъснах го. — Той още е жив! А това тук е нашият дом. Не мога просто да го продам, все едно нищо не значи.

Николай въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, който блъскаше по стъклата като неспокойни мисли. В този момент осъзнах колко сме се променили. Когато бяхме деца, деляхме всичко — играчките, тайните, дори мечтите си. Сега между нас стояха само пари и недоизказани обиди.

След смъртта на майка ни всичко се разпадна. Тя беше лепилото на нашето семейство — готвеше най-вкусната баница, караше ни да се смеем дори когато татко се прибираше уморен и мълчалив от работа. След погребението Николай стана друг човек. Започна да говори само за сметки, за имоти, за това как трябва да мислим за бъдещето.

— Мария, трябва да сме практични. Аз имам семейство, ти си сама. Ако продадем всичко, ще можем да си купим нещо по-хубаво, да започнем на чисто — настояваше той.

— Не искам ново начало! Искам семейството ни обратно! — извиках през сълзи.

Той замълча. В този момент разбрах, че вече не ме разбира. Че може би никога не ме е разбирал.

Минаха месеци. Татко започна да забравя все повече неща — първо къде е оставил очилата си, после кой ден е днес. Един ден го намерих на улицата, объркан и уплашен. Лекарите казаха „деменция“. Николай настоя да го дадем в дом за възрастни хора.

— Не мога да се грижа за него, Мария! Имам работа, деца… Ти също не можеш сама — каза той без капка съжаление.

Вината ме изгаряше отвътре, но нямах избор. Домът беше чист и подреден, но миришеше на самота. Оставих татко там със свито сърце.

След няколко седмици получих писмо от нотариус. Поканиха ме на среща във връзка със завещанието на баща ми. Отидох с треперещи ръце и сърце, което блъскаше лудо в гърдите ми. В кантората ме чакаха Николай и адвокатът му.

— Госпожо Иванова — започна нотариусът сухо — вашият баща е направил промени в завещанието си преди месец. Единственият наследник е вашият брат Николай.

Почувствах се като ударена. Гледах Николай — той не ме погледна в очите.

— Как можа? — прошепнах едва чуто.

— Татко сам реши така — отвърна той тихо. — Каза, че ти не си се грижила достатъчно за него.

— Това не е вярно! Аз бях тази, която го водеше на лекар! Аз му носех храна! — гласът ми се пречупи.

— Може би трябваше да направиш повече — каза Николай и излезе от стаята.

Останах сама с празните думи и разбитото си сърце. Върнах се в апартамента на родителите ни и седнах на стария диван. Всичко ми напомняше за тях — снимките по стените, миризмата на печени чушки, детските ни рисунки залепени по хладилника.

Седмици наред не можех да спя. В главата ми се въртяха спомени и въпроси без отговор: Кога парите станаха по-важни от любовта? Какво направих погрешно? Защо семейството ни се разпадна толкова лесно?

Една вечер Николай ми се обади:

— Мария… Може би трябва да поговорим. Не искам да губя сестра си заради някакви пари.

— Късно е, Николай — отвърнах аз. — Може би винаги е било късно.

Затворих телефона и заплаках като дете. Защото знаех, че вече нищо няма да е същото.

Сега стоя тук, сама сред спомените си, и се питам: Дали някога ще простя? Дали някога ще мога отново да вярвам в семейството?

А вие какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да победи алчността или понякога просто губим битката?