Синът ми се прибра и ми каза нещо, което преобърна целия ми свят

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът на Димитър беше необичайно сериозен, почти чужд. Стоеше на прага на кухнята, с ръце в джобовете, а очите му не ме гледаха. Беше се прибрал по-рано от София, където учеше право. Обикновено влизаше с усмивка, хвърляше раницата си на дивана и питаше какво има за ядене. Но тази вечер не беше като другите.

Сърцето ми се сви. Усетих как нещо тежко виси във въздуха. Баща му, Георги, седеше пред телевизора и мълчеше. Малкият ми син, Петър, се беше затворил в стаята си и слушаше музика. Само аз и Димитър – майка и син, изправени един срещу друг като непознати.

– Какво има, Мите? – попитах тихо, опитвайки се да не покажа страха си.

Той седна срещу мен, наведе глава и започна да върти ключовете си между пръстите.

– Мамо… – започна той бавно. – Не знам как да ти го кажа. От месеци мисля за това. Не мога повече да живея така.

В този момент усетих как ръцете ми треперят. В главата ми преминаха стотици мисли – дали е болен, дали е направил нещо лошо, дали има проблеми с наркотиците или с полицията. В нашия малък град такива неща се разчуват бързо и оставят петно завинаги.

– Мите, каквото и да е, ще го решим заедно – казах с глас, който едва познах.

Той ме погледна за първи път тази вечер. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Мамо… аз не искам да стана адвокат. Не искам да живея живота, който вие с татко сте избрали за мен. Искам да стана художник.

За миг не разбрах какво ми казва. После думите му ме удариха като шамар. Всичките ни мечти, всичките ни жертви – работата на две места, спестяванията за университета, гордостта пред съседите… Всичко това се разпадна за секунди.

– Какво значи това? – прошепнах аз. – Ти си най-добрият студент в курса си! Всички очакват толкова много от теб!

– Не съм щастлив – каза той тихо. – Всеки ден се насилвам да уча нещо, което мразя. Рисуването е единственото, което ме кара да се чувствам жив.

В този момент Георги влезе в кухнята. Чу последните думи на сина ни и лицето му потъмня.

– Какви са тия глупости? – изръмжа той. – Художник? С това ли ще се храниш? С това ли ще гледаш семейство?

Димитър не отговори. Аз също мълчах. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари страхове.

Тази нощ не можах да заспя. Лежах в леглото до Георги, който мълчеше и стискаше зъби от яд. В главата ми се въртяха спомени – първият учебен ден на Димитър, първата му шестица по математика, първият му успех на олимпиада по право… И сега всичко това нямаше значение?

На сутринта Георги тръгна рано за работа без да каже дума на никого. Аз останах сама с мислите си. Опитах се да приготвя закуска, но ръцете ми трепереха толкова силно, че разлях кафето по масата.

Димитър дойде при мен с рисунка в ръка. Беше портрет на нашето семейство – аз, Георги, Петър и той самият. Всички бяхме усмихнати.

– Това е истинското ми щастие, мамо – каза той тихо.

Погледнах го и видях момчето, което някога рисуваше по стените на детската стая с цветни моливи. Видях болката в очите му и разбрах, че ако го принудя да живее нашия живот, ще го загубя завинаги.

– Мите… – започнах аз със сълзи в очите. – Не знам дали мога да приема това веднага. Но ти си моето дете и аз те обичам повече от всичко.

Той ме прегърна силно.

Вечерта Георги се прибра уморен и ядосан. Седнахме тримата на масата в мълчание.

– Реших ли вече какво ще правиш? – попита баща му студено.

– Ще рисувам – каза Димитър спокойно. – Ще работя каквото трябва, ще уча сам… но няма да се откажа от мечтата си.

Георги избухна:

– Срам ме е! Как ще погледна хората в очите? Всички ще говорят! Защо правиш това на семейството си?

– Не го правя на вас – отвърна Димитър тихо. – Правя го за себе си.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. В този момент осъзнах колко е трудно да бъдеш родител – да избираш между мечтите си за детето си и неговото щастие.

Дни наред вкъщи цареше напрежение. Георги не говореше с Димитър, а аз се опитвах да бъда мост между тях. Съседките започнаха да шушукат: „Видя ли го Митко? Зарязал университета!“, „Голям срам за семейството!“

Петър беше единственият, който подкрепи брат си:

– Мамо, остави го! Нека бъде щастлив! Аз ако можех, щях да избягам още утре!

Една вечер седнах до Георги на двора.

– Жоро… ако го загубим сега, няма връщане назад – казах тихо.

Той въздъхна тежко:

– Не знам какво е правилно вече…

Минаха месеци. Димитър започна работа в малка галерия в града и рисуваше портрети по поръчка. Парите не стигаха, но очите му светеха по начин, който не бях виждала от години.

Една сутрин получихме писмо – беше приет в Националната художествена академия в София след конкурс! Георги плака за първи път пред мен откакто сме женени.

Днес домът ни е различен – по-тих, но по-истински. Понякога още се страхувам за бъдещето на Димитър, но вече знам: най-важното е той да бъде щастлив.

Понякога се питам: Кога разбрахме, че щастието на децата ни не винаги съвпада с нашите мечти? И можем ли някога напълно да приемем това?