Дядо ми се ожени за съседката и забрави за нас: История за изгубеното семейство

– Не мога да повярвам, че го правиш, дядо! – гласът ми трепереше, а в очите ми пареха сълзи. Стоях на прага на старата ни къща в Пловдив, където всяко лято прекарвах най-щастливите дни с дядо Иван и баба Катя. Сега баба я нямаше – отиде си преди шест месеца, а дядо… дядо беше друг човек.

В кухнята се носеше миризма на прясно изпечен хляб, но не от ръцете на баба. Мария – нашата съседка от втория етаж – стоеше до печката с престилка на цветя и усмивка, която не можех да понасям. Дядо седеше до нея, държеше я за ръката и изглеждаше по-щастлив от всякога.

– Мила, трябва да разбереш… – започна той тихо, но аз го прекъснах:

– Какво да разбера? Че си забравил за нас? Че вече не съществуваме?

Мария се опита да каже нещо, но я изгледах така, че млъкна. Спомних си как само преди година тя идваше при баба да вземе рецепти за сладкиши и да си говорят за цветята на балкона. А сега беше тук, на мястото на баба.

Дните след погребението бяха мъгливи. Дядо се затвори в себе си, не вдигаше телефона, не идваше на гости. Мама плачеше нощем, а аз се опитвах да го оправдая – може би така преживява болката. Но когато разбрах, че се е оженил за Мария само три месеца след смъртта на баба, нещо в мен се пречупи.

– Ти ли си тази, която ще ми казва как да живея? – гласът на дядо стана остър. – Катя си отиде. Аз съм сам. Мария ми помогна да се изправя…

– А ние? Ние не сме ли ти семейство? – извиках.

Той замълча. Погледна ме с онзи поглед, който помнех от детството – строг, но топъл. Сега беше само строг.

Вечерите у дома станаха тежки. Мама и леля Таня се караха по телефона – едната обвиняваше дядо в предателство, другата го защитаваше: „Той е възрастен човек, има право на щастие!“. Аз не знаех на чия страна съм. Болеше ме за баба, липсваше ми дядо, а Мария… тя беше като чуждо тяло в нашия свят.

Една неделя реших да отида при дядо сама. Звъннах на вратата с треперещи ръце. Отвори Мария.

– Здравей, Ели. Влизай…

Гласът ѝ беше мек, но аз усещах напрежението във въздуха.

– Искам да говоря с дядо.

Той ме чакаше в хола. На масата имаше снимка на баба Катя, но до нея вече стоеше снимка на Мария и дядо от някаква екскурзия до Велинград.

– Дядо… липсваш ми – прошепнах.

Той въздъхна тежко:

– И ти ми липсваш, Ели. Но животът продължава. Не мога да живея само със спомени.

– А ние? Не сме ли част от живота ти?

– Вие сте ми всичко… но Мария е тук с мен всеки ден. Помага ми да не полудея от самота.

Погледнах го – беше остарял за няколко месеца повече, отколкото за последните десет години. В очите му имаше тъга и вина.

– Знаеш ли какво е да се чувстваш излишен в собствения си дом? – попита той тихо.

Не знаех какво да кажа. В този момент разбрах – борех се не само за себе си, а и за него. Но и за баба. За спомените ни.

Седмиците минаваха. Дядо все по-рядко ни търсеше. На Коледа не дойде при нас – остана с Мария и нейното семейство. Мама плака цяла нощ. Леля Таня изпрати гневно съобщение: „За теб вече няма място при нас!“.

Аз се затворих в стаята си и гледах стари снимки – дядо ме учи да карам колело в парка; баба плете пуловер за мен; всички сме заедно на масата под асмата…

Една вечер реших да напиша писмо на дядо:

„Дядо,
Не знам какво се случи с нас. Чувствам се като призрак в твоя живот. Обичам те и ми липсваш ужасно много. Моля те, не ни забравяй.“

Не получих отговор.

Пролетта донесе нови тревоги – мама се разболя от нерви; аз започнах да пропускам лекции; леля Таня престана да говори с всички ни. Семейството ни се разпадаше пред очите ми.

Един ден срещнах Мария на пазара. Тя ме спря:

– Ели… Знам, че ме мразиш. Но аз не съм виновна за това, което стана. Дядо ти беше самотен…

– Не ви мразя – казах тихо. – Просто ми липсва старият ни живот.

Тя кимна с разбиране:

– И на мен ми липсва Катя. Бяхме приятелки… Но понякога животът ни поставя пред избори, които не сме искали.

Върнах се у дома объркана. За първи път видях Мария като човек, а не като враг.

Лятото дойде и с него рожденият ден на дядо. Реших да му занеса любимата му торта – тази, която баба правеше всяка година. Когато му я подадох, той се разплака.

– Благодаря ти, Ели… Никой не ме е карал да се чувствам толкова обичан напоследък.

Седнахме двамата на пейката пред къщата. Говорихме дълго – за баба, за миналото, за болката и прошката.

– Мислиш ли, че някога ще бъдем пак семейство? – попитах го накрая.

Той ме прегърна силно:

– Семейството никога не изчезва напълно… Просто понякога трябва време да намерим пътя един към друг.

Сега често си мисля: Кога болката ще отстъпи място на разбирането? Може ли едно семейство да оцелее след такава загуба? Какво бихте направили вие на мое място?