Майка ми, тъщата и аз: Когато любовта се превърне в битка за оцеляване

– Не мога повече, Мария! – гласът ми трепереше, докато хвърлях ключовете на масата. – Всяка вечер се прибирам и ме посрещаш с укори. Какво още искаш от мен?

Тя стоеше с кръстосани ръце пред прозореца, лицето ѝ бе застинало в ледена маска. – Искам да поемеш отговорност! – изсъска тя. – Не може всичко да пада на моите рамене. Децата, сметките, пазаруването… А ти само работиш и после се прибираш като гост в собствения си дом.

В този момент осъзнах колко далеч сме се отдалечили един от друг. Преди пет години Мария беше момичето, което ме караше да се смея до сълзи. Сега сякаш живеех с непозната. Бракът ни се беше превърнал в поле на битка, а аз бях войник без оръжие.

– Добре, ще говоря с майка ти – промълвих отчаяно. – Само тя може да те разбере.

Мария ме изгледа с презрение. – Разбира се, защото ти винаги търсиш подкрепа от нея, а не от мен!

Това беше последната капка. Взех якето си и излязох на стълбището. Седнах на студените плочки и зарових лице в ръцете си. Не знаех какво да правя. Бях на 38, с две деца и жена, която вече не ме обичаше – или поне така усещах.

На следващия ден звъннах на тъща ми – леля Пенка. Никога не съм вярвал, че ще стигна дотам. Тя беше от онези жени, които винаги знаят всичко и не се страхуват да го кажат право в очите ти.

– Какво има, момче? – попита тя веднага щом вдигна.

– Лельо Пено… Не знам какво да правя с Мария. Всичко между нас е… ужасно. Всеки ден се караме за глупости. Чувствам се ненужен в собствения си дом.

Тя замълча за миг, после въздъхна тежко.

– Знаеш ли, аз съм живяла с баща ѝ 40 години. Мислиш ли, че не сме имали кризи? Но никога не сме спирали да говорим един с друг. Вие двамата сте като два таралежа в чувал – всеки боде другия, но никой не иска да излезе пръв.

– Ами ако вече няма смисъл? – прошепнах.

– Има смисъл, ако ти пука. Ако не ти пука – тогава си тръгвай. Но помисли за децата. Те усещат всичко.

Вечерта се прибрах по-рано. Мария беше в кухнята, миеше чинии със свити рамене. Приближих се плахо.

– Може ли да поговорим?

Тя не ме погледна.

– За какво?

– За нас… За това какво ни се случва.

Тя остави чинията и избърса ръцете си в престилката.

– Добре. Говори.

– Чувствам се излишен тук. Имам чувството, че всичко, което правя, е грешно. Опитвам се да помагам, но сякаш само те дразня…

Мария избухна:

– Защото никога не ме питаш как се чувствам! Само мълчиш и чакаш бурята да отмине! Аз съм сама в този брак!

Думите ѝ ме удариха като шамар. Може би наистина бях станал пасивен наблюдател на собствения си живот.

– Извинявай… Просто не знам как да те достигна вече.

Тя седна срещу мен и за първи път от месеци видях сълзи в очите ѝ.

– И аз не знам…

В следващите дни започнахме да говорим повече – за децата, за работата, за мечтите си отпреди години. Не беше лесно. Имаше дни, в които пак се карахме за дреболии – кой ще изхвърли боклука или кой ще заведе малкия на тренировка по футбол.

Но леля Пенка беше винаги там – с топла супа или с някоя шега, която разреждаше напрежението.

Една вечер седнахме тримата на масата. Тя ни погледна строго:

– Вижте сега… Животът е като шкембе чорба – ако не сложиш подправките навреме, ще стане безвкусен. Вие двамата сте забравили подправките!

Мария се засмя през сълзи, а аз я хванах за ръката под масата.

Минаха месеци. Не всичко е идеално – има дни, в които пак ми идва да избягам от вкъщи. Но вече знам, че имам избор: мога да остана и да се боря или да си тръгна и да загубя всичко.

Понякога се чудя: Дали любовта е достатъчна? Или трябва всеки ден да я подправяме с прошка и разбиране? Какво бихте направили вие на мое място?