Пет години сама срещу живота: Днес поисках помощ от съпруга си

– Пак ли ще ми говориш за пари? – гласът на Петър беше уморен, почти раздразнен, докато хвърляше якето си на стола в коридора.

Стоях до кухненската маса, с ръце, стиснати в юмруци. Вече не броях колко пъти бях започвала този разговор. Пет години. Пет години, в които всяка сметка, всяка покупка, всяко непредвидено разходче минаваше през моята заплата. Пет години, в които той обещаваше, че ще се оправи, че ще започне да помага, че ще се промени. А аз – аз все чаках.

– Не става въпрос само за пари, Петре – гласът ми трепереше. – Става въпрос за това, че се чувствам сама. Че всичко е на моите рамене. Че не мога повече така.

Той въздъхна и се отпусна на дивана. Погледна ме с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам сигурна, а сега само ме караше да се чувствам виновна.

– Знаеш, че давам всичко от себе си. Работя. Грижа се за Даниел, когато е при нас. Не е лесно след развода…

– Не е лесно и за мен! – прекъснах го по-рязко, отколкото исках. – Аз също работя. Аз също се грижа за Даниел. Но аз плащам тока, водата, храната… Дори издръжката му към бившата ти жена идва от моята заплата!

В стаята настъпи тишина. Чувах само тиктакането на часовника и собственото си дишане. Петър гледаше встрани.

– Не е честно – прошепнах. – Не е честно да нося всичко сама.

Спомням си първите ни месеци заедно. Бяхме влюбени до уши. Той беше чаровен, забавен, с онзи леко тъжен поглед на човек, преживял много. Харесвах това у него – зрялостта, опита, грижата към сина му. Когато се нанесе при мен след развода си, вярвах, че ще започнем начисто. Че ще бъдем истинско семейство.

Но реалността беше друга. Започнах да усещам тежестта още първата зима – когато трябваше да платя отоплението и той каза: „Ще ти върна парите другия месец“. После дойде пролетта, после лятото… и парите така и не дойдоха.

Майка ми ми повтаряше: „Мъжът трябва да е опора“. А аз все я убеждавах: „Временна е кризата, ще се оправим“. Но кризата стана постоянна.

Всяка сутрин ставах първа, приготвях закуска за всички и тръгвах към работа с усещането, че нещо не е наред. Вечер се връщах уморена и намирах Петър пред телевизора или с телефона в ръка. Понякога готвеше вечеря или помагаше на Даниел с домашните – но никога не говореше за сметки или разходи.

Преди месец получих писмо от банката – закъсняла вноска по кредита за апартамента. За първи път се изплаших истински. Започнах да броя стотинките в портмонето си и да се чудя как ще изкарам до края на месеца.

– Петре… – започнах отново тази вечер. – Имаме нужда от план. Не мога повече сама. Моля те… помогни ми.

Той ме погледна уморено:

– Какво искаш да направя? Заплатата ми едва стига за издръжката на Даниел и бензина до работа…

– Искам да поемеш част от сметките! Да спестим заедно! Да говорим като семейство! Не може всичко да пада върху мен!

Гласът ми се пречупи. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да плача пред него – не и този път.

– Знаеш ли какво е да се страхуваш дали ще имаш пари за храна? Да броиш всяка стотинка? Да криеш от приятелките си, че не можеш да излезеш на кафе, защото нямаш пари?

Петър замълча дълго. После стана и излезе на балкона без дума.

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Спомних си думите на майка ми: „Не позволявай да те използват“. А аз? Аз позволих ли?

На следващия ден той донесе 100 лева и ги остави на масата.

– Това е всичко, което мога този месец – каза тихо.

Погледнах го и не знаех дали да се смея или да плача.

– Благодаря ти – казах само.

Но вътре в мен нещо се счупи.

Вечерта легнах до него и дълго гледах тавана. Мислех си за всички жени като мен – които носят цялата тежест на семейството върху себе си; които се страхуват да поискат помощ; които вярват, че любовта ще оправи всичко.

Дали любовта е достатъчна? Или има моменти, в които трябва да избереш себе си?

Кажете ми… Вие бихте ли останали? Или бихте поискали повече?