Подаръци, които разбиват сърца – Историята на една българска булка

– Не мога да повярвам, че майка ти наистина го направи! – изкрещя баща ми, докато вратата на хола се затръшна зад гърба му. Стоях в средата на стаята, с букет бели рози в ръцете, които вече не изглеждаха толкова невинни. Въздухът беше натежал от думи, които никога не трябваше да се изричат.

Беше три дни преди сватбата ми с Димитър. Всичко трябваше да е прекрасно – роклята ми висеше в гардероба, приятелките ми вече подготвяха моминското парти, а майка ми настояваше да направим всичко по стар български обичай. Но точно тогава, когато си мислех, че най-лошото, което може да се случи, е да завали дъжд в деня на сватбата, двете ни семейства се сблъскаха като два урагана.

Всичко започна с подаръците. В нашето семейство беше традиция родителите на булката да подарят нещо ценно – злато или имот. Майка ми и баща ми бяха спестявали години наред, за да ми купят малък апартамент в „Младост“. Беше скромен, но наш. Когато го обявиха на семейната вечеря, очите на Димитър светнаха от радост. Но тогава майка му – леля Сийка – се изкашля шумно и с ледено спокойствие каза:

– Ние пък ще ви подарим кола. Чисто нова. За да не се мъчите с градския транспорт.

В този миг тишината се разля като разлято вино по масата. Баща ми пребледня. Майка ми стисна устни. А аз усетих как между мен и Димитър се появява невидима стена.

– Не е нужно да се надпреварваме кой ще даде повече – опита се да смекчи ситуацията Димитър.

– Не се надпреварваме – отвърна майка му с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. – Просто искаме най-доброто за вас.

Тази вечер завърши със скандал. Родителите ми се почувстваха унижени. „Какво значи това? Че нашият подарък не струва? Че не сме достатъчно добри?“ – повтаряше баща ми цяла нощ. Аз плаках до зори.

Следващите дни бяха кошмар. Димитър настояваше да приемем и двата подаръка. Майка ми отказваше да стъпи в дома на бъдещите ми свекър и свекърва. Леля Сийка започна да звъни всеки ден с нови предложения: „А защо не ви купим и обзавеждането?“, „Може би искате и пералня?“. Чувствах се като стока на търг.

Една вечер седнахме с Димитър на пейката пред блока.

– Не мога повече така – прошепнах. – Чувствам се като разменна монета между две горди семейства.

– Знам… Но какво да направим? Ако откажем подаръците, ще ги обидим. Ако ги приемем, ще продължат да се състезават.

– Ами ако просто кажем „стига“? Ако им покажем, че това е нашият живот?

Димитър ме погледна дълго. За първи път видях страх в очите му – страх от това да разочароваме родителите си, страх от това да поемем контрол над съдбата си.

На следващия ден събрахме двете семейства у дома. Ръцете ми трепереха, докато говорех:

– Благодарим ви за всичко, което правите за нас. Но не можем да приемем нито апартамента, нито колата. Искаме сами да изградим живота си.

Последва мълчание. Майка ми избухна в сълзи: „Това ли заслужихме? Да ни отхвърлиш?“ Леля Сийка стана и излезе без дума. Баща ми ме гледаше така, сякаш съм го предала.

Вечерта седях сама в стаята си и гледах снимките от детството си – първият учебен ден, рождените дни, семейните ваканции на морето… Всичко изглеждаше толкова просто тогава. Кога любовта стана битка за надмощие? Кога подаръците станаха оръжие?

Сватбата ни беше скромна. Без големи подаръци, без показност. Само аз и Димитър, приятелите ни и няколко роднини, които ни подкрепиха въпреки всичко. Първият ни дом беше малка гарсониера под наем в „Люлин“, с мебели от OLX и много мечти.

Понякога майка ми още ми напомня: „Можеше да живееш по-добре…“ А леля Сийка не пропуска случай да каже: „Ако бяхте приели колата…“ Но аз знам едно – избрах себе си. Избрах любовта пред гордостта.

Понякога се питам: струваше ли си болката? Можех ли да постъпя по друг начин? А вие как бихте постъпили на мое място?