Майка на кръстопът: Когато любовта и жертвите се сблъскат с истината

– Пак ли ще ми дадеш само петдесет лева, мамо? – гласът на Елица проряза тишината в малката кухня, докато аз броях последните банкноти от заплатата си. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатото чувство на вина. Мария, по-малката ми дъщеря, седеше до мен и мълчаливо гледаше телефона си.

– Знаеш, че не мога повече, Ели. Трябва да платя тока, водата… Мария има нужда от нови обувки за училище. – Опитах се да прозвуча твърдо, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Винаги тя! Винаги Мария! – Елица стана рязко и излезе от стаята, трескайки вратата след себе си.

Останах сама с мислите си. Откакто Йордан ни напусна преди три години, всичко се стовари върху мен. Работех като санитарка в болницата в Пловдив – дванадесетчасови смени за осемстотин лева на месец плюс малко надбавки. Всяка стотинка беше разпределена още преди да я получа. Петстотин лева давах на Мария – тя беше още ученичка, имаше нужда от всичко: учебници, дрехи, храна. Елица вече беше на двадесет и две, работеше почасово в кафене, но все още разчиташе на мен за джобни.

Понякога се чудех дали не сгреших някъде по пътя. Дали не дадох повече на едната за сметка на другата? Но как да обясня на Елица, че Мария още няма стабилност, че има нужда от мен? Как да ѝ кажа, че сърцето ми се къса всеки път, когато трябва да избирам между тях?

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай. През тънките стъкла се виждаха светлините на града – чужди, далечни. Спомних си как Йордан си тръгна една сутрин без дума. „Искам да живея за себе си“, каза ми. Остави ме с две деца и куп сметки. Не го мразех – просто вече не го разбирах.

На следващия ден Мария дойде при мен с притеснен вид.

– Мамо… Може ли да поговорим?

– Разбира се, миличка. Какво има?

– Не искам повече пари. – Очите ѝ бяха пълни със сълзи. – Знам колко ти е трудно. Виждам как се измъчваш всяка вечер. Мога да започна работа през уикендите. Не е честно към Елица.

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.

– Ти си още дете, Мария. Трябва да учиш, а не да работиш.

– Но Елица е права. Винаги получавам повече. Тя се чувства изоставена.

Тези думи ме удариха като шамар. Дали наистина съм била несправедлива? През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за годините, в които се опитвах да бъда и майка, и баща; за моментите, когато трябваше да избирам между нови обувки за Мария и лекарства за Елица; за вината, която ме преследваше като сянка.

На сутринта реших да поговоря с Елица.

– Ели, знам, че ти е трудно. Знам, че понякога изглежда сякаш давам повече на сестра ти. Но ти си по-голяма… Мислех, че ще разбереш.

Тя ме погледна със сълзи в очите.

– Мамо… Аз не съм ядосана за парите. Ядосана съм, че никога не питаш как съм аз. Че винаги бързаш да помогнеш на Мария, а аз трябва сама да се справям с всичко.

Тези думи ме разтърсиха до основи. За първи път осъзнах колко самотна се чувства по-голямата ми дъщеря. Прегърнах я силно и заплакахме двете.

Дните минаваха бавно. Опитвах се да балансирам между нуждите им, но напрежението в къщата растеше. Един ден получих писмо от Йордан – кратко и студено: „Не мога повече да помагам финансово.“

Светът ми се срина окончателно. Седях на кухненската маса и гледах празната чаша кафе. Как щях да се справя сама? Как щях да платя всичко?

Тогава Мария донесе една малка кутия.

– Това е за теб, мамо.

Отворих я – вътре имаше бележка: „Благодаря ти, че никога не се отказа от нас.“ До нея лежаха спестени пари – явно от джобните ѝ през годините.

– Исках да ти ги върна – каза тя тихо. – Знам колко ти е трудно.

Заплаках от облекчение и благодарност. В този момент разбрах – не парите са важни. Важна е любовта между нас.

Седнахме трите заедно и говорихме дълго – за страховете си, за мечтите си, за болката и надеждата. За първи път от години почувствахме истинско семейство.

Сега знам: няма правилен начин да бъдеш майка. Има само любов и прошка.

Понякога се питам: дали можех да направя нещо различно? А вие как бихте постъпили на мое място?