Когато собственото ти дете те забрави: Изповедта на една майка и свекърва

– Не искам повече да говорим за това, мамо! – гласът на Димитър трепереше по телефона, а аз стисках слушалката с ръце, които вече не усещах. – Мария е уморена, бебето плаче, а ти само напрягаш всички.

Сълзите ми се стичаха по бузите, но се опитах да ги преглътна. Не исках да го притеснявам. Не исках да бъда тежест. Но как се става ненужен на собствения си син? Как се живее с мисълта, че си излишен в живота на единственото си дете?

Всичко започна преди три години, когато Димитър доведе Мария у дома. Беше хубава вечер през септември, а аз бях приготвила любимата му мусака и баница. Исках да я посрещна като дъщеря. Усмихнах се широко, но тя едва ми кимна и седна до него, без да ме погледне. Още тогава усетих стена между нас.

– Мария, ще опиташ ли от баницата? – попитах я с надежда.
– Не ям такива неща – отвърна студено. – На диета съм.

Димитър се засмя неловко, а аз прибрах тавата. Опитах се да не го приема лично. Може би беше нервна. Може би просто трябваше време.

Но времето минаваше, а тя не се променяше. След сватбата им почти не идваха у дома. Когато се роди малкият Алекс, сърцето ми се изпълни с радост и надежда. Купих му дрешки, играчки, дори плетох одеялце цяла зима. Но Мария рядко ми позволяваше да го виждам.

– Алекс е болен, не може гости – казваше тя по телефона.
– Но аз съм му баба… – прошепвах аз.
– Не е подходящо сега.

Димитър все по-рядко ми звънеше. Когато го правеше, разговорите бяха кратки и напрегнати. Веднъж го попитах:
– Сине, направих ли нещо? Защо не ме каните?
Той въздъхна тежко:
– Мамо, Мария има нужда от спокойствие. Ти понякога си… прекалено настоятелна.

Настоятелна? Аз ли? Просто исках да бъда част от живота им. Да видя как расте внукът ми. Да помогна, когато имат нужда. Но вместо това усещах как ме избутват все по-далеч.

Съседките ми често ме питаха:
– Лиляно, защо не виждаме Алекс при теб?
– Ами… младите са заети – лъжех ги с усмивка.
Но вътре в мен всичко крещеше от болка.

Една вечер не издържах и отидох до апартамента им в Люлин без предупреждение. Звъннах на вратата с треперещи ръце. Мария отвори и ме изгледа студено:
– Защо си тук?
– Исках само да видя Алекс…
– Не е удобно сега. Следващия път се обади предварително.
Вратата се затвори пред лицето ми.

Върнах се у дома със свито сърце. Прекарах нощта в сълзи и спомени за онези дни, когато Димитър беше малък и тичаше към мен с разтворени ръце. Кога се промени всичко? Кога станах чужда в собствения си живот?

Минаха месеци. Празниците идваха и си отиваха без тяхното присъствие. На рождения ден на Алекс изпратих подарък с куриер – детска книжка с посвещение: „На най-скъпото ми внуче – баба Лиляна“. Не получих дори благодарност.

Една сутрин срещнах Димитър пред блока случайно. Беше уморен, с торбички под очите.
– Сине… – започнах плахо.
Той ме прекъсна:
– Мамо, моля те… Не прави нещата по-трудни.
– Аз ли ги правя трудни? Аз само искам да бъда част от живота ви!
Той замълча за миг:
– Може би трябва да приемеш, че вече сме семейство и имаме нужда от пространство.

Тези думи ме удариха като шамар. Пространство? Аз съм му майка! Аз го отгледах сама след като баща му почина рано. Животът ми беше посветен на него. А сега трябваше да приема ролята на страничен наблюдател.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми казваха:
– Лиляно, остави ги! Младите са такива!
Но как да оставиш сърцето си? Как да спреш да обичаш?

Една вечер получих съобщение от Димитър: „Мамо, ще минем утре за малко.“ Сърцето ми подскочи от радост! Приготвих любимите му кюфтета, украсих масата с цветя…

Когато дойдоха, Мария стоеше на прага със скръстени ръце.
– Само за малко сме – каза тя.
Алекс беше пораснал – вече ходеше сам! Протегнах ръце към него:
– Ела при баба!
Той се поколеба, после се скри зад майка си.
Мария го взе на ръце:
– Алекс е уморен. Трябва да тръгваме.

Погледнах Димитър с молба в очите си:
– Останете поне за вечеря…
Той избягваше погледа ми:
– Друг път, мамо.

Вратата хлопна зад тях и тишината ме удари като камшик. Седнах на масата пред пълните чинии и заплаках като дете.

Сега пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Не съм идеална майка или свекърва. Може би съм грешила някъде… Но заслужавам ли тази самота? Защо любовта към детето ти понякога се превръща в болка?

Кажете ми – има ли място за майките в живота на порасналите им деца? Или сме обречени да гледаме отдалече как всичко, което сме градили с любов, се разпада пред очите ни?