Моята кръв: История за майка, син и границите на любовта

– Не мога да повярвам, Марко! Как можа да ми го причиниш? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не се счупи.

Марко стоеше срещу мен, с онзи поглед, който познавах от дете – твърдоглав, но и раним. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата на малката ни кухня в Пловдив. Въздухът беше натежал от неизказани думи.

– Мамо, обичам я. Не разбра ли? – каза той тихо, почти шепнешком.

– Обичаш я? – повторих като ехо. – А знаеш ли какво означава това? Знаеш ли какво ще кажат хората? Как ще ни гледат съседите? Тяхното семейство… те не са като нас. Не спазват нашите традиции, не уважават празниците ни, не вярват в нищо!

Марко въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Видях как раменете му потрепериха. За миг ми се стори отново малкото момче, което търси утеха в прегръдките ми. Но вече беше мъж.

– Мамо, ти винаги си казвала, че искаш да съм щастлив. Защо сега ми пречиш?

– Защото не искам да страдаш! – извиках по-силно, отколкото трябваше. – Не разбираш ли? Тя ще те промени. Ще те отдалечи от нас. От мен.

В този момент осъзнах колко много ме е страх. Не от нея – от загубата. От това, че Марко ще порасне напълно и ще си тръгне. Че няма да имам място в живота му.

Седнах на стола до масата и скрих лицето си в ръце. Сълзите ми се стичаха по бузите, а Марко стоеше безмълвен. След минута чух стола му да скърца и усетих ръката му на рамото си.

– Мамо… – прошепна той. – Не искам да те губя. Но не мога да живея по твоя начин цял живот.

Тези думи ме пронизаха като нож. Спомних си всички години, в които го възпитавах сама, след като баща му ни напусна. Всички жертви, всички безсънни нощи, всичко беше за него. И сега… сега трябваше да го пусна.

Вечерта мина в мълчание. Легнах си рано, но не можах да заспя. В главата ми се въртяха картини: Марко като малък, първият му учебен ден, първата му любов… А сега тази нова любов – момиче от семейство на „различните“. Хората в квартала шушукаха за тях: че не празнуват Великден, че не ходят на църква, че са „странни“.

На следващия ден Марко не се прибра навреме. Телефонът му беше изключен. Паниката ме обзе – представях си най-лошото. Към полунощ вратата се отвори и той влезе тихо.

– Къде беше? – попитах с пресипнал глас.

– При нея. При Ива.

Ива… Името ѝ прозвуча като присъда. Никога не я бях виждала, само я бях чувала по телефона – учтива, но хладна. Не беше „наш човек“.

– Марко, моля те… – започнах аз, но той ме прекъсна:

– Мамо, ще я поканя утре на вечеря. Искам да я опознаеш.

Сърцето ми се сви от страх и гняв едновременно. Но кимнах – нямах избор.

На следващия ден подготвих всичко – баница, салата, печено пиле. Ива дойде с букет цветя и домашен сладкиш. Беше тиха, скромна, с големи кафяви очи.

– Благодаря ви за поканата, госпожо Елена – каза тя тихо.

– Надявам се да ви хареса вечерята – отвърнах студено.

Вечерята мина напрегнато. Питах я за семейството ѝ, за празниците им, за обичаите им. Тя отговаряше спокойно:

– Вярваме в доброто у хората. Не сме религиозни, но уважаваме всички празници.

– Ами ако имате деца? Как ще ги възпитате? – попитах остро.

Марко ме изгледа укорително:

– Мамо!

Ива се усмихна тъжно:

– Ще ги учим на любов и уважение към всички хора.

След вечерята Марко ме помоли да поговорим насаме.

– Мамо, виждаш ли? Тя не е чудовище. Просто е различна.

– Различна е… и това ме плаши – признах аз тихо.

– Не можеш да контролираш всичко в живота ми – каза той твърдо.

Тогава разбрах: моят страх не беше заради Ива или нейното семейство. Беше страх от самотата, от това да остана ненужна.

Дните минаваха тежко. Съседките започнаха да питат:

– Елена, вярно ли е, че Марко ходи с онази от „странното“ семейство?

Чувствах се осъдена и сама. Дори сестра ми Катя каза:

– Пусни го, Ели! Ако го задържиш насила, ще го изгубиш завинаги.

Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в себе си: побелели коси, уморени очи… Кога станах толкова озлобена? Кога любовта ми се превърна в окови?

Реших да говоря с Марко открито:

– Сине… Прости ми. Страх ме е да те пусна. Но ще опитам.

Той ме прегърна силно:

– Обичам те, мамо! Никога няма да те забравя.

Сълзите ми този път бяха от облекчение.

Сега Ива често идва у дома ни. Все още ми е трудно понякога – страхът не изчезва лесно. Но виждам щастието в очите на Марко и знам: любовта не е контрол, а доверие.

Питам се: Колко далеч може да стигне майчината грижа преди да се превърне в затвор? А вие как бихте постъпили на мое място?