Върна се от командировка и поиска развод: Как мъдростта на баба ми спаси брака ни

– Не мога повече, Мария. Искам развод.

Думите му паднаха като чук върху сърцето ми. Стоях в коридора, още с престилка, ръцете ми миришеха на лук от вечерята, която бях приготвила. Димитър стоеше на прага, с куфар в ръка, лицето му – непроницаемо. В този миг светът ми се срина.

– Какво? – едва прошепнах. – Защо?

Той не ме погледна. Остави куфара до стената и влезе в хола. Седна тежко на дивана, сякаш цялата му енергия го беше напуснала.

– Просто… не мога повече. Всичко между нас е свършило.

Седнах срещу него, коленете ми трепереха. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Къде сбърках? Какво се случи? Дали има друга? Или просто вече не ме обича?

– Митко, моля те… – гласът ми се прекърши. – Поне ми кажи защо.

Той въздъхна дълбоко и за първи път ме погледна право в очите.

– Не знам, Мария. Просто се чувствам празен. В командировката… имах време да мисля. За нас, за живота ни. Не съм щастлив. Не сме щастливи.

В този момент си спомних думите на баба ми: „Когато бурята удари, не бягай – остани и говори. Само така ще разбереш истината.“

Сълзите напираха, но ги преглътнах. Трябваше да разбера какво се е случило. Не можех да позволя всичко да приключи така – без битка, без обяснение.

– Митко, моля те, дай ми една вечер. Само една вечер да поговорим като хората. После… ако още искаш да си тръгнеш, няма да те спирам.

Той кимна уморено.

Вечерта беше тежка. Седяхме мълчаливо на масата, храната изстиваше между нас. Децата – Петър и Яна – усещаха напрежението и се затвориха в стаите си. Аз само гледах Димитър и се чудех какво става в душата му.

Когато децата заспаха, седнах до него на дивана.

– Помниш ли първата ни среща? – попитах тихо.

Той се усмихна тъжно.

– Помня всичко. Но това беше преди сто години.

– Не беше толкова отдавна… – прошепнах. – Какво се промени?

Димитър замълча дълго. После каза:

– В командировката… запознах се с една жена. Не съм ти изневерил физически, но… говорихме много. Тя ме разбираше. Чувствах се жив до нея. А тук… всичко е рутина: работа, сметки, децата, караници за глупости.

Сърцето ми се сви от болка, но не избухнах. Спомних си пак думите на баба: „Прошката не е слабост.“

– Митко… всички семейства минават през кризи. Но ако не говорим, ако не се борим… как ще знаем дали сме могли да спасим нещо?

Той ме погледна изненадано.

– Ти… не си ли ядосана?

– Ядосана съм. И съм наранена. Но повече от всичко ме е страх да те загубя без да опитаме поне веднъж истински да поговорим.

Тази нощ не спахме. Говорихме до сутринта – за мечтите си, за страховете си, за това как сме се изгубили един друг сред ежедневието.

На следващия ден отидох при баба ми в Костинброд. Тя винаги беше моята опора.

– Бабо, Митко иска развод – казах през сълзи.

Тя ме прегърна силно и прошепна:

– Мило мое момиче, любовта не умира отведнъж. Умира бавно – от мълчание и гордост. Ако го обичаш, говори с него. Покажи му коя си ти сега, не коя беше преди десет години.

Върнах се у дома с нова сила. Започнахме малки промени: вечеряхме заедно без телефони; излизахме на разходки само двамата; започнахме да ходим на семейна терапия в София – нещо, което преди ни се струваше смешно.

Имаше много трудни моменти – съмненията не изчезваха лесно; понякога пак се карахме за глупости; децата усещаха напрежението и задаваха въпроси.

Една вечер Яна ме попита:

– Мамо, ти и тате ще се разведете ли?

Погледнах я в очите и казах:

– Борим се да останем заедно, защото се обичаме и защото семейството е важно.

Минаха месеци. Болката постепенно избледняваше и на нейно място дойде ново разбиране един за друг. Димитър започна да се връща по-рано от работа; аз спрях да го обвинявам за всичко; започнахме да мечтаем отново – този път заедно.

Понякога си мисля: ако не бях послушала баба ми, ако бях избрала гордостта пред прошката… дали щяхме още да сме семейство? Колко често позволяваме на ежедневието да убие любовта ни? А вие бихте ли простили?