Когато Петър си тръгна, остави ме в мрак: Две години по-късно той се върна на прага ми

— Лора, пак си забравила да вземеш хляб! — гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато аз стоях до прозореца и гледах как снежинките се сипят над София. Беше декември, а студът сякаш беше проникнал не само в апартамента ни, но и в мен самата.

— Извинявай, мамо. Просто… — думите заседнаха в гърлото ми. Не можех да ѝ кажа, че отново съм плакала цяла нощ, че отново съм се чудила как ще издържа още един ден сама с трите деца.

Петър си тръгна преди две години. Без обяснение, без сбогом. Остави ме с Габриел, който тогава беше на осем, с малкия Калоян — само на три, и с бебето Мария. Помня онази сутрин — беше събота. Тъкмо бях сложила кафе, когато той влезе в кухнята с куфар в ръка.

— Лора, не мога повече. Задушавам се тук. Трябва да си тръгна.

— Какво говориш? Това е нашият дом! Децата… — гласът ми трепереше.

— Не мога. Съжалявам.

И излезе. Просто така. Останах да стоя сред тишината, която никога повече не беше същата.

Оттогава животът ми се превърна в безкраен низ от битки — със сметките, със самотата, с погледите на съседите, които шепнеха зад гърба ми. Работех като касиерка в кварталния супермаркет, а вечерите прекарвах в опити да помогна на Габриел с уроците или да успокоя плача на Мария. Калоян често питаше за татко си:

— Мамо, кога ще дойде тати?

— Скоро, мило — лъжех го всеки път, докато сърцето ми се късаше.

Днес беше един от онези дни, когато всичко тежеше повече от обикновено. Седях на пейката в парка, забравила за времето и за студа. Снегът се трупаше по косата ми, но не ми пукаше. Мислех си за живота преди — за смеха на Петър, за онези вечери, когато танцувахме в хола след като децата заспят. Как всичко се обърна толкова бързо?

Телефонът иззвъня и ме върна в реалността.

— Лора! Къде си? Габриел свърши тренировката! — беше майка ми.

— Идвам! — скочих и хукнах към спирката.

Вечерта вкъщи беше като всяка друга — шумна, хаотична, изпълнена с малки победи и поражения. Габриел разказваше за новия треньор по футбол:

— Мамо, каза, че имам талант! Може ли да ходя и събота?

— Ще видим, слънце — усмихнах се уморено.

Калоян рисуваше нещо на масата. Погледнах листа — беше нарисувал четирима човека: аз, той, Габриел и Мария. Петър липсваше.

— Защо няма тати? — попитах тихо.

— Защото вече не е тук — отвърна Калоян просто и продължи да рисува.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не можех да си позволя да се разплача пред тях.

Седнах до прозореца след като всички заспаха. Гледах светлините на града и се чудех дали някога ще бъда щастлива отново. Дали някой ден ще спра да го чакам?

Две години минаха така — между работа, грижи и самота. Постепенно започнах да намирам сили в себе си. Записах се на курс по счетоводство вечерно време. Запознах се с нови хора. Дори започнах да се усмихвам по-често.

И тогава, една вечер през февруари, звънецът на вратата иззвъня настоятелно. Беше късно — децата вече спяха. Отворих леко притеснена.

На прага стоеше Петър.

Беше отслабнал, косата му беше посивяла. Очите му бяха уморени.

— Лора… Може ли да поговорим?

Стоях като вцепенена. Не знаех дали да го прегърна или да му затворя вратата пред лицето.

— Какво искаш? — гласът ми беше леден.

— Съжалявам… Знам, че нямам право да идвам така… Но не мога повече без вас. Направих огромна грешка.

— Грешка? Две години! Две години ни остави сами! Знаеш ли какво преживяхме? Как всяка вечер Калоян те чакаше до прозореца? Как Габриел започна да мрази футбола, защото ти не беше там? Как Мария израсна без баща?

Петър наведе глава.

— Знам… Не мога да върна времето назад. Но искам да опитам отново. Да бъда баща на децата ни… Ако ми позволиш.

Мълчах дълго. В главата ми се блъскаха спомени и болка. Но също така и надежда — надежда за семейството ни.

— Не знам дали мога да ти простя… Но децата заслужават истината. Утре ще им кажем заедно.

Тази нощ не мигнах. Слушах дишането на децата и се чудех: Може ли човек да прости такава болка? Заслужава ли втори шанс някой, който веднъж е избягал? Или трябва да продължа напред сама?

А вие как бихте постъпили? Може ли разбитото семейство да бъде цяло отново?