Моят син, моят непознат: Истината, която не исках да знам

– Петре, защо не ми вдигаш телефона? – гласът ми трепереше, докато за пореден път набирах номера му. Беше късен ноемврийски следобед, а дъждът барабанеше по прозореца на малката ми кухня в Пловдив. От седмици не бях чувала сина си. Не беше нещо ново – от години Петър се отдалечаваше от мен, сякаш между нас имаше невидима стена. Но този път усещах нещо различно, някаква тежест в гърдите ми, която не ми даваше мира.

Петър беше моето всичко. След като баща му ни напусна, когато беше на десет, аз се посветих изцяло на него. Работех на две места, за да не му липсва нищо. Винаги съм вярвала, че сме близки – или поне така си мислех. Но с годините той стана мълчалив, затворен, започна да се прибира все по-късно и да излиза все по-рано. „Мамо, имам работа“, „Мамо, не ме чакай“ – това бяха думите, които най-често чувах от него.

В онази нощ телефонът звънна в два сутринта. Сърцето ми спря за миг. На екрана пишеше „УМБАЛ Св. Георги“. Вдигнах с треперещи ръце.

– Госпожо Димитрова? – каза непознат женски глас. – Вашият син Петър е при нас. Претърпял е инцидент.

Не помня как стигнах до болницата. Коридорите миришеха на белина и страх. Намерих го в стая 312 – блед, с превързана глава и празен поглед. До леглото му стоеше млада жена с къса коса и татуировка на китката.

– Вие коя сте? – попитах я объркано.

– Аз съм Мария, приятелка на Петър – отвърна тя и ме изгледа внимателно, сякаш преценяваше дали да ми каже още нещо.

Петър не каза нищо. Само ме погледна за миг и после отмести очи към прозореца.

– Какво се е случило? – прошепнах.

– Падна от скейтборда си – обясни Мария. – Но… има и други неща, които трябва да знаете.

Тогава разбрах, че нищо не знам за собствения си син.

Следващите дни прекарах до леглото му. Мария идваше всеки ден и носеше книги и шоколад. Понякога идваха и други млади хора – шумни, цветни, различни от приятелите, които си представях за Петър. Говореха за музика, за протести, за някакви каузи. Един ден чух как Мария шепне на Петър:

– Трябва да кажеш на майка си. Не можеш повече да криеш.

Сърцето ми се сви. Какво криеше той? Какво не знаех?

Вечерта останах сама с него. Седнах до леглото и хванах ръката му.

– Петре… Моля те, кажи ми истината. Каквото и да е.

Той въздъхна тежко и за първи път от години ме погледна право в очите.

– Мамо… Аз не съм този, когото мислиш. Не уча в университета от година. Работя в бар и участвам в група за социални каузи. Имам приятели, които ти никога не би одобрила. И… – замълча за миг – …имам проблеми с тревата. Опитвах се да се справя сам, но не мога.

Светът ми се срина. Всичко, което вярвах за него – че е доброто момче, което винаги слуша майка си, че ще стане инженер като баща си – се оказа лъжа или поне илюзия.

– Защо не ми каза? – прошепнах през сълзи.

– Защото винаги си искала да бъда някой друг – отвърна той тихо. – Не можех да те разочаровам повече.

Думите му ме удариха като шамар. В този момент осъзнах колко малко съм го слушала през годините. Винаги съм знаела кое е най-добро за него, винаги съм решавала вместо него… А той е бил сам със страховете си.

След изписването му започнахме да ходим на семейна терапия. Беше трудно – карахме се, плакахме, обвинявахме се взаимно. Но малко по малко започнах да виждам Петър такъв, какъвто е – уязвим, объркан, но и силен по свой начин.

Една вечер седяхме на терасата и гледахме светлините на града.

– Мамо… Мислиш ли, че някога ще можеш да ме приемеш такъв? – попита той тихо.

Прегърнах го силно.

– Ще се опитам, Петре. Ще се опитам всеки ден.

Сега знам: любовта към детето не означава да го направиш по свой образ и подобие. Означава да го видиш истински – със слабостите и мечтите му.

Понякога се питам: Ако бях слушала повече и настоявала по-малко… щях ли да го познавам по-добре? А вие… познавате ли истински децата си?