Тежестта на завещанието: Истината, която разруши моето семейство

– Не може да е истина! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си пожълтелия лист хартия. Завещанието на майка ми. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а очите ми се пълнеха със сълзи. Всичко – апартаментът в центъра на Пловдив, вилата в Родопите, дори семейните бижута – беше оставено на сестра ми, Елица. А аз? Аз бях просто спомената. „На дъщеря ми Мария пожелавам щастие и здраве.“ Това ли беше всичко? След всичко, което бях направила за нея?

В този момент Елица влезе в стаята. Беше облечена в скъпия си костюм, както винаги – перфектна, уверена, недосегаема.

– Мария, какво правиш тук? – попита тя студено.

– Намерих завещанието – прошепнах. – Всичко е твое. Защо, Ели? Защо майка ни ме е изключила така?

Тя въздъхна и седна срещу мен. За миг видях нейната уязвимост.

– Не знам, Мария. Може би защото ти замина за София и рядко се прибираше. Може би защото аз останах тук и се грижих за нея.

– Това не е вярно! – извиках. – Винаги съм ѝ помагала! Изпращах пари, обаждах се всяка седмица! Ти знаеш колко трудно ми беше сама в големия град!

– Мама имаше свои причини – отвърна Елица тихо. – Може би никога няма да ги разберем.

Излязох от стаята и се затворих в детската си стая. Всичко вътре миришеше на миналото – на топли вечери с майка, на смях и песни. Спомних си как тя ме прегръщаше, когато имах кошмари. Как ме учеше да меся козунаци за Великден. Как плака, когато заминах за университета.

Сълзите ми се стичаха по бузите. Защо ме беше изключила? Каква грешка бях направила? Или просто не бях достатъчно добра?

На следващия ден баща ми дойде при мен. Беше остарял много през последните години.

– Марийче, знам, че ти е тежко – каза той и седна до мен на дивана. – Но майка ти беше сложен човек. Понякога не разбираме решенията на хората, които обичаме.

– Татко, аз ли съм виновна? – попитах през сълзи.

– Не, дете мое. Просто животът понякога ни разделя по начини, които не можем да предвидим.

Седмици наред къщата беше изпълнена с напрежение. Роднините започнаха да шушукат зад гърба ми. Леля Катя каза на майка си: „Мария сигурно е направила нещо лошо! Иначе защо майка ѝ ще я изключи?“ Съседката баба Пенка ме гледаше със съжаление всеки път, когато минавах покрай нея.

Една вечер Елица дойде при мен с бутилка вино.

– Можем ли да поговорим? – попита тя.

Седнахме на терасата, гледайки светлините на града.

– Знаеш ли – започна тя – винаги съм ти завиждала. Ти беше смелата. Ти избяга от тук и сбъдна мечтите си. Аз останах… защото нямах избор.

Погледнах я изненадано.

– Мислех, че ти си любимката на мама.

– Не беше така – прошепна тя. – Мама просто се страхуваше да остане сама. Аз бях тук… удобният избор.

Мълчахме дълго. В този момент разбрах колко много болка носим и двете. Болка от неизказани думи, от пропуснати възможности, от очакванията на другите.

Седмица по-късно получих писмо от адвоката на майка ми. В него имаше ръкописна бележка: „Марийче, знам, че ще ти бъде трудно да разбереш решението ми. Но вярвам в теб и знам, че ще намериш своето щастие далеч от материалните неща. Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш.“

Сълзите отново потекоха по лицето ми. Може би майка ми е искала да ме освободи от тежестта на миналото? Да ме научи да прощавам?

С Елица започнахме да говорим повече. Разказвахме си спомени за мама, плакахме и се смеехме заедно. Постепенно болката избледняваше, а на нейно място идваше прошката.

Днес стоя пред стария ни дом и се питам: Дали някога ще мога напълно да простя? Или завинаги ще нося тази рана в сърцето си? Как бихте постъпили вие на мое място?