Когато истината боли: История за предателство, приятелство и едно дете

— Не може да бъде… — прошепнах, докато гледах малкото личице, сгушено в розовото одеялце. Очите му — тъмни, дълбоки, с онзи особен блясък, който познавах до болка. Същият поглед, с който Мартин ме гледаше всяка сутрин, когато се събуждахме заедно. Сърцето ми се сви, а гърлото ми се стегна така, че едва дишах.

Ива, най-добрата ми приятелка от детството, сияеше от щастие. — Ели, виж го само! Не е ли най-красивото бебе на света? — гласът ѝ трепереше от вълнение. Усмихнах се насила и се опитах да не издам бурята, която бушуваше в мен.

— Прекрасен е, Иве… — казах тихо и се наведох да го целуна по челото. В този миг усетих как всичко около мен се разпада. В главата ми се завъртяха спомени — онези късни вечери, когато Мартин закъсняваше от работа; съобщенията, които получаваше и изтриваше веднага; странното напрежение между него и Ива, което винаги съм приписвала на моята ревност.

Върнах се у дома като в сън. Мартин ме чакаше в кухнята, седнал с чаша кафе и телефон в ръка. Погледна ме и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Как мина при Ива? — попита той уж небрежно.

— Добре… — отвърнах кратко и започнах да прибирам покупките. Ръцете ми трепереха. — Бебето е прекрасно.

— Радвам се — каза той и отпи от кафето си. Погледът му обаче беше напрегнат.

Не издържах повече. — Мартине, трябва да поговорим.

Той остави чашата и ме погледна право в очите. — Какво има?

— Това дете… прилича на теб — изстрелях думите като куршум. Въздухът между нас натежа.

Мартин пребледня. За миг сякаш времето спря. После сведе глава и прошепна:

— Ели… не исках да стане така…

Светът ми се срина. Всичко, което бях градяла години наред — доверието, любовта, приятелството с Ива — се разпадна на прах. Заплаках беззвучно, а Мартин се опита да ме прегърне.

— Не ме докосвай! — извиках през сълзи. — Как можа? С най-добрата ми приятелка?

Той мълчеше. В този момент разбрах, че няма какво повече да кажем един на друг.

Следващите дни бяха кошмар. Ива ми звъня няколко пъти, но не ѝ вдигах. Не знаех какво да ѝ кажа. Как да простя такова предателство? Как да погледна детето ѝ — или по-скоро тяхното дете — без да усещам болка?

Майка ми забеляза, че нещо не е наред.

— Ели, какво става с теб? Изглеждаш ужасно… — попита тя една вечер, докато седяхме на терасата.

— Мамо… Мартин ме е предал. С Ива… Детето ѝ е негово.

Тя ме прегърна силно и заплака заедно с мен. — Знаех си, че нещо не е наред между вас… Но никога не съм си представяла такова нещо.

Дните минаваха бавно. На работа едва се държах. Колежките ми шушукаха зад гърба ми — явно слуховете вече се носеха из целия офис. В малкия ни град тайните не остават дълго скрити.

Една вечер Ива застана пред входната врата с бебето на ръце.

— Ели, моля те… Позволи ми да ти обясня…

Погледнах я студено.

— Какво има да обясняваш? Предаде ме по най-жестокия начин!

Тя заплака.

— Не го планирахме… Беше само веднъж… Бях объркана, самотна… Мартин беше до мен…

— А аз? Аз къде бях? — извиках през сълзи. — Аз ти вярвах!

Ива падна на колене пред мен.

— Прости ми… Моля те…

Не можех да я погледна повече. Затворих вратата и се свлякох на пода. Болката беше непоносима.

Седмици наред живеех като призрак. Мартин се изнесе при майка си. Ива напусна града с детето си. Останах сама с въпросите си: Какво направих погрешно? Защо хората, които обичаме най-много, ни нараняват най-силно?

Минаха месеци. Започнах да ходя на психолог и бавно да събирам парчетата от себе си. Научих се да прощавам — не заради тях, а заради себе си. Защото само така можех да продължа напред.

Сега стоя на прозореца и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Животът ми вече не е същият, но усещам нова сила в себе си.

Питам се: Колко струва истината? И дали някога ще мога отново да вярвам истински?