Три кюфтета и една истина: Когато любовта тежи повече от вечерята

— Три кюфтета? Пак ли толкова? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато слагах чинията пред него. В този момент времето спря. Чух как дъщеря ми Виктория тихо въздъхна, а синът ми Мартин се престори, че не чува нищо, вперен в телефона си. Само аз стоях там, с лъжицата в ръка, усещайки как бузите ми пламват.

— Ако искаш още, ще ти сложа — казах тихо, опитвайки се да не трепери гласът ми. Но той само махна с ръка, сякаш съм му досадила.

— Не е въпросът в количеството, Мария. Просто… все едно нищо не се променя. Все същото — промърмори той и започна да реже кюфтето си с излишна сила.

В този момент сякаш целият ми живот се сви до една точка — до тези три кюфтета. До всяко едно ядене, което съм приготвяла с надеждата да задържа семейството си заедно. До всяка сутрин, когато ставам първа, за да има топла закуска. До всяка вечер, когато последна лягам, след като съм прибрала всичко и съм се уверила, че всички са добре.

Петър винаги е бил мълчалив. Не от онези мъже, които ще ти кажат „Обичам те“ или ще ти донесат цветя без повод. Но някога беше нежен. Помня как ме държеше за ръка в парка до НДК, когато бяхме още студенти. Как се смеехме на глупави неща и мечтаехме за дом с много светлина и деца.

Сега домът ни е пълен с мълчание. Виктория е на 16 и вече рядко говори с мен. Мартин е на 12 и живее в света на игрите си. А аз… Аз съм станала невидима. Сянка между тенджерите и пералнята.

— Мамо, може ли да изляза след обяда? — Виктория наруши тишината.

— Да, разбира се — отвърнах автоматично.

Петър ме погледна с онзи поглед, който казва „Не си вършиш работата“. Понякога се чудя дали изобщо ме вижда.

След обяда прибрах чиниите и останах сама в кухнята. Седнах на стола и се загледах през прозореца към панелките отсреща. Всяка от тях криеше семейства като нашето — с тайни, с болки, с неизказани думи.

Телефонът ми изписука — майка ми. „Как сте?“, пишеше тя. Не й отговорих веднага. Как да й кажа, че не съм добре? Че се чувствам като гостенка в собствения си живот?

Вечерта Петър се прибра по-късно от обикновено. Беше уморен, но не каза нищо. Седна пред телевизора и започна да превключва каналите безцелно.

— Петре… — започнах плахо. — Може ли да поговорим?

Той въздъхна тежко.

— За какво?

— За нас… За това как се чувствам напоследък.

— Пак ли ще говорим за чувства? Мария, уморен съм. Всички сме уморени.

Този път не издържах.

— Не можеш ли поне веднъж да ме изслушаш? Да ми кажеш какво мислиш? Да ми кажеш дали още има смисъл?

Той ме погледна така, сякаш съм му чужда.

— Не знам — каза тихо. — Може би просто всичко е станало навик.

Навик. Думата заседна в гърлото ми като костилка от череша. Навик ли съм аз? Навик ли е любовта ни?

Същата нощ не можах да заспя. Станах и седнах до прозореца. Гледах как светлините на София трептят в далечината. Спомних си как някога мечтаех да бъда писателка, да пътувам, да срещам нови хора. А сега мечтая само за малко внимание.

На следващия ден реших да отида при майка ми в Люлин. Тя ме посрещна с топла прегръдка и веднага усети, че нещо не е наред.

— Марийче, какво има?

Разплаках се като дете.

— Не знам кой съм вече, мамо. Не знам дали имам сили да продължа така.

Тя ме погали по косата.

— Знам, че ти е трудно. Но трябва да помислиш първо за себе си. Децата ще пораснат и ще си тръгнат. А ти?

Върнах се вкъщи по-лека, но и по-объркана. Петър не беше там. Виктория беше затворена в стаята си, а Мартин пак играеше на компютъра.

Седнах на масата и написах писмо до себе си:
„Мария,
Заслужаваш любов. Заслужаваш уважение. Заслужаваш да бъдеш щастлива.“

На следващата вечер сложих четири кюфтета на масата — едно повече от обикновено.
Петър ме погледна учудено.

— За кого е четвъртото?

— За мен — казах твърдо и седнах до тях.

Този малък жест беше началото на промяната. Започнах да говоря повече с децата си, да излизам сама на разходки, да пиша отново в стария си тефтер. Петър забеляза промяната и започна да пита как съм, макар и плахо.

Понякога любовта не умира внезапно — тя се превръща в навик, в рутина, в тишина между две кюфтета на масата. Но може ли една жена да намери себе си сред трохите на ежедневието?

А вие… Кога за последно сложихте едно кюфте повече за себе си?