Обещанието, което се разпадна: Между руините на моето семейство и разбитите ми мечти

– Не мога да го направя, Мария. – Гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в хола на апартамента в „Люлин“, където бях израснала, а навън гостите вече се събираха за сватбата ми. Беше денят, който трябваше да е най-щастливият в живота ми, но усещах как нещо се чупи вътре в мен.

– Какво не можеш да направиш? – прошепнах, макар че вече знаех отговора. През последните две години майка ми обещаваше, че ще ни подари апартамента, за да започнем живота си с Петър спокойно. Беше ни го казвала толкова пъти, че вече го приемах за даденост. Но сега, когато баща ми я беше напуснал само преди месец и тя остана сама, всичко се промени.

– Не мога да ви дам апартамента. Оставам тук. – Тя избягваше погледа ми, а аз усещах как гневът и болката се смесват в гърдите ми.

– Мамо, ти обеща! – Гласът ми се изви високо, а Петър, който тъкмо влизаше с костюма си, спря на прага и ни погледна объркано.

– Какво става? – попита той тихо.

– Нищо… – излъгах аз и избягах в банята. Седнах на капака на тоалетната и се разплаках беззвучно. Всички мечти за уютен дом, за спокойствие и сигурност, се разпадаха като къща от карти. Знаех, че Петър няма къде да ме заведе – родителите му живееха в малка панелка в „Обеля“, а ние двамата работехме на две места, за да свързваме двата края.

Сватбата мина като насън. Усмихвах се за снимките, танцувах с Петър и приятелите ни, но вътре в мен имаше празнота. Майка ми седеше сама на една маса и гледаше встрани. Баща ми не дойде – беше заминал при новата си жена във Варна.

След няколко дни започнахме да търсим квартира. Всичко беше скъпо или мизерно. Намерихме двустаен апартамент в „Надежда“, но хазяйката беше зла жена, която все ни подслушваше и се оплакваше от шума. Петър започна да работи извънредно като шофьор на такси, а аз поех допълнителни смени в аптеката. Вечерите ни минаваха в умора и мълчание.

Една вечер седяхме на кухненската маса с две чаши евтино вино.

– Мислиш ли, че ще се оправим? – попита Петър тихо.

– Не знам… – отвърнах аз. – Чувствам се предадена. От майка ми… от всички.

– Тя е сама, Мария. Може би ѝ е трудно…

– А на мен не ми ли е трудно? – избухнах аз. – Цял живот съм слушала как трябва да сме едно семейство, как трябва да си помагаме! А сега?

Петър замълча. Знаех, че и той е разочарован, но не искаше да ме натоварва още повече.

С времето започнах да избягвам майка ми. Не ѝ звънях, не ходех у тях. Тя пращаше съобщения: „Как сте?“, „Липсваш ми“, но аз не отговарях. Веднъж я видях случайно пред магазина – беше остаряла за няколко месеца. Очите ѝ бяха подпухнали, косата ѝ посивяла. За миг ми домъчня, но после си спомних как ме беше оставила без дом и обърнах глава.

Минаха две години така – между квартири и скандали с хазяи. С Петър се карахме все по-често. Той искаше дете, а аз не можех да си представя как ще го отгледаме в тази несигурност.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и го заварих да гледа стари снимки от сватбата ни.

– Помниш ли колко бяхме щастливи тогава? – попита той.

– Помня… – прошепнах аз.

– Може би трябва да простиш на майка си…

– Не мога! – извиках аз. – Тя разруши всичко!

Петър въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши. Останах сама в тъмната стая и за първи път се запитах дали не губя повече, отколкото печеля с тази обида.

На следващия ден получих съобщение от майка ми: „Моля те, ела у дома.“ Не знам защо реших да отида. Когато отключих вратата, тя седеше на дивана с чаша чай и снимка от детството ми.

– Прости ми… – каза тя тихо. – Бях уплашена. Не знаех какво да правя без баща ти…

Седнах до нея и за първи път от години плакахме заедно. Разказа ми колко самотна се чувства, как всяка вечер слуша стъпките по стълбите с надежда да съм аз.

– Мислех си, че ако ти дам апартамента, ще остана съвсем сама…

Тогава разбрах – понякога страхът ни кара да правим неща, които раняват най-близките ни хора. Не ѝ простих веднага, но започнахме да говорим отново.

С Петър все още живеем под наем, но вече не се караме толкова често. Мечтата за собствен дом остана далечна, но поне семейството ми започна да зараства бавно.

Понякога вечер лежа будна и се питам: Дали мечтите ни струват повече от хората до нас? И ако трябва да избирам между сигурността и любовта – коя бих избрала днес?