Когато свекървата поиска невъзможното: Историята на една българска трапеза

— Мария, тази година пак ти ще правиш пуйката! — гласът на свекърва ми Станка прониза кухнята като остър нож. Стоях с ръце, потопени в тесто за питка, а сърцето ми биеше лудо. Беше 23 декември, навън валеше сняг, а в мен бушуваше буря.

Миналата Коледа още кънтеше в ушите ми — пуйката беше изгоряла, Станка не пропусна да го спомене пред всички, а мъжът ми Петър се опита да замаже положението с неловка шега. Тогава се разплаках в банята, докато всички се смееха на масата. Тази година си обещах — няма да позволя да се повтори.

— Не, Станке — казах тихо, но твърдо. — Тази година няма да приготвя пуйката.

Тя ме изгледа така, сякаш съм й съобщила за края на света.

— Какво значи това? В нашето семейство винаги жената на сина готви пуйката за Коледа! Така е било и така ще бъде!

Петър се появи на вратата, усетил напрежението. Погледна ту мен, ту майка си.

— Мамо, може би тази година да опитаме нещо различно? — опита се да смекчи тона.

— Различно? — Станка почти изкрещя. — Какво различно? Да поръчаме от магазина? Или да ядем салати като някакви чужденци?

В този момент дъщеря ми Ива влезе с книжка в ръка.

— Мамо, ще ми прочетеш ли приказка?

Погледнах я и усетих как гневът ми се стопява. Не исках тя да помни Коледа като време на караници и сълзи.

— След малко, Иве. Обещавам.

Станка седна тежко на стола и започна да мърмори под носа си:

— Едно време жените не се оплакваха… Всичко правеха… А сега…

Петър ме хвана за ръката.

— Мария, ако не искаш, не го прави. Ще измислим нещо друго.

Но вината вече ме беше обзела. В главата ми се въртяха думи като „дълг“, „традиция“, „семейство“. В България празниците са свещени — всичко трябва да е перфектно, масата да е отрупана, а жената — усмихната домакиня. Но аз не можех повече.

Вечерта Станка не вечеря с нас. Затвори се в стаята си и чух как говори по телефона със сестра си:

— Представяш ли си? Отказва! Мързелива! Не уважава традициите!

Сълзите напираха в очите ми. Петър ме прегърна.

— Не си виновна ти. Време е някой да каже „стига“.

На следващия ден цялото напрежение се усещаше във въздуха като тежък дим. Станка не говореше с мен. Дори Ива забеляза.

— Мамо, баба защо е тъжна?

— Понякога възрастните се карат за глупости — казах и я целунах по челото.

Вечерта телефонът звънна. Беше майка ми.

— Мари, чух, че има проблеми… Не се притеснявай, мила. Знам колко ти е трудно с нея. Но ти си силна жена!

Гласът й ме успокои. Спомних си как тя винаги намираше сили да устои на натиска на баба ми. Може би сега беше мой ред.

Коледната сутрин дойде със слънце и мирис на канела. Вместо пуйка направих сарми и баница с късмети. Масата беше по-скромна от обикновено, но уютна. Петър донесе бутилка червено вино от избата на дядо си.

Станка седна мълчаливо. Всички я гледаха напрегнато.

— Честита Коледа! — казах и вдигнах чашата си.

Ива изтегли късметче: „Здраве и любов“.

Изведнъж Станка стана и тръгна към кухнята. Помислих, че ще си тръгне или ще започне скандал. Вместо това донесе стара снимка — първата ни Коледа с Петър.

— Вижте… тогава всичко беше по-просто — каза тихо. — Може би… може би съм прекалила…

Петър я прегърна. Аз също се разплаках — този път от облекчение.

След вечерята Станка ми помогна да измия чиниите. Погледна ме и прошепна:

— Знам, че не ти е лесно с мен… Но ти благодаря, че не се отказа от семейството ни.

Тази Коледа не беше перфектна по стандартите на Станка, но беше истинска — с болки, прошки и ново начало.

Понякога се чудя: колко още жени като мен носят тежестта на чуждите очаквания? Кога ще започнем да празнуваме така, както ни е на сърце?